По-късно в предварителните си разговори с Ледар и мен относно филмовите серии на южняшка тема Майк щеше нееднократно да се връща именно към тази нощ.
— Кой тогава каза нещо за самоубийство? — попита ме Майк.
— Кейпърс — спомних си аз. — Искаше да знае кой каква смърт би предпочел, ако му се наложи да избира.
— И аз какво казах тогава? — попита Майк. — Нищо не си спомням.
— Ти предпочете алкохол и хапчета — припомних му аз. — Каза, че ще задигнеш една бутилка от любимия бърбън на баща си и едно шише от любимите приспивателни на майка си.
— Това е в сила и до днес — рече Майк.
— Аз казах, че ще се прострелям в главата, докато планът за самоубийство на Джордан беше далеч по-засукан.
— Него си го спомням — отвърна Майк.
— Каза, че ще задигне една моторница от яхт-клуба на Полък. Предварително щял да напише писмо до майка си и баща си, в което щял да каже колко много обича майка си и колко силно мрази баща си. Щял да обвини баща си за самоубийството. После щял да влезе навътре в морето, докато изразходва цялото гориво. След това щял да си пререже вените много внимателно и методично. Щял да оплиска цялата лодка с кръвта си, защото много искаше баща му да види кръвта на собствения си син. А когато започнел да отпада, щял да се прехвърли зад борда и да поднесе тялото си в жертва на Кахуна — бога на сърфа. Знаеше, че баща му ще побеснее, ако трябва да прави погребение без тяло.
— Разправял е всичко това в осми клас? — учуди се Ледар. — А какво каза Кейпърс? Какъв беше неговият начин?
— Лесен. Кейпърс каза, че никога не би и помислил за самоубийство. Само страхливците се самоубивали, а той предпочитал да остане жив и да се бори срещу притисналите го проблеми и обстоятелства.
— О, какво благородство! — подметна Ледар.
— Ти си предубедена — каза й Майк.
— Вярно е — отвърна му тя. — Бедният Джордан. Сигурно се е чувствал много по-зле, отколкото предполагахме.
— Ще стане чудесна сцена — зарадва се Майк.
Аз знаех, че от всички нас, които се носехме по вълните през онази нощ, основният герой беше Кейпърс. Кейпърс живееше херметически затворен в представата за себе си като за творящо се произведение на човешкия дух. Единствено той от всички нас се самонаблюдаваше, регистрирайки различните етапи в собственото си развитие. Да се съмнява в себе си бе нещо съвършено непознато за него. Той винаги знаеше точно накъде отива, точно какво иска и как да го постигне.
Щяхме да разберем това по-късно, когато се случи така, че неволно се изпречихме на пътя му. От онова лято обаче и четиримата излязохме с клетва за приятелство до гроб. Ала дружбата ни щеше да донесе горчиви плодове и много сълзи в очите на всички, които ни обичаха.
Въображението е най-финият порцелан на душата. Колкото повече наближаваше денят, когато трябваше да отведа Лия в забранените предели на моето минало, толкова по-широко се отваряха шлюзовете на моите спомени и потокът им нямаше край. Като автор на пътеписи се бях научил артистично да отбягвам всичко, което ме засяга лично. Живеех с вперени в хоризонта очи, а гнездото, което непосредствено ме заобикаляше, не удостоявах с никакво внимание. Животът ми като професионалист беше станал възможен само благодарение на това, че успях да загърбя миналото си без колебание. Скитането беше моята тема на писане, а най-силният стимул се оказа родният ми град, който ме прогони и така ме накара да открия света. В главата ми блещукаха светлините на хиляди непознати градове и градчета, които си спомнях в най-малки подробности; с лекота можех да говоря за пристанища и кораби, натежали от екзотични стоки, за мрачни запушени базари, където малки момиченца се продават за проститутки, а маймуни — за месо; за места, където мъже редят пасианси и предсказват бъдещето на езици, в които няма гласни.
Под всичко това родният ми Уотърфорд лежеше дълбоко заровен, но свързаните с него истории още терзаеха ума ми. Дълбоко в мен звучеше една далечна оратория и на фона на тази музика аз се мъчех да подредя разпокъсаните фрагменти на миналото си, за да го разкажа на Лия. Тя обичаше уотърфордските истории, които й бях разказвал, може би защото инстинктивно усещаше, че те й разкриват свят, от който един ден ще стане част. Често й бях повтарял, че няма нищо по-хубаво от една измислена история, въпреки че именно аз бях главният цензор на нейното въображение.
През трите месеца, които ни оставаха до заминаването в Америка, аз се опитах да разкажа на Лия всичко онова, което можеше да й помогне да издържи изпитанието от срещата с роднините. И тъй като всяка история разкрива постепенно своята пълнота и смисъл, Лия често търсеше Ледар, за да чуе и нейната версия за една и съща случка. Спомените на Ледар бяха по-ясно фокусирани. Уотърфорд, така както Ледар го виждаше, представляваше център на задушливия еснафски провинциализъм. Моят Уотърфорд се мержелееше пред очите ми като маска по време на бал, зад която се криеха лицата на лудостта и неприятната изненада. И така в съзнанието на Лия започнаха да израстват две представи за родния ми град.
