По време на полета до Атланта, докато самолетът ни се носеше в чистото аквамаринено небе, извадих от чантата си кожен албум със снимки, който ми беше много скъп. През изминалите години го бях държал под ключ, защото криех миналото си от Лия. Отворих го и й показах снимки на моите баба и дядо, застанали пред къщата си на остров Орион, на нейните чичовци, които придружих с кратки биографии и много лични подробности.
Като всяко съобразително и изпълнително дете, Лия запомни лицата на всички свои роднини — близки и далечни.
— Татко, кой е този? — попита Лия и посочи една поизбеляла цветна снимка.
— Това съм аз заедно с Майк Хес и Кейпърс Мидълтън в първи клас.
— Изглеждаш по-дребен, отколкото съм аз сега — каза тя.
— Това прави от нас времето — рекох и се загледах в момчето, което бях преди повече от трийсет години. Спомних си точно как майката на Кейпърс ни беше снимала, както и вкуса на ореховките, които мама ми слагаше в кутията за обяд всеки ден през онази година.
— А можеш ли да познаеш кой е този? — попитах.
— Това малко кученце ли?
— Това не е просто кученце.
— О, това е Голямото куче Чипи — извика Лия. — Ох, татко, толкова е малка и сладка! А аз все си мислех, че е поне като санбернар.
— Не — отвърнах й. — Тя спеше с мен. Всяка нощ се настаняваше върху възглавницата ми. Тогава мама идваше и я погваше с ритници. Беше й забранила да се качва на горния етаж със спалните, но неизвестно как сутрин Чипи винаги беше отново до мен.
— А това мама ли е? — попита тя и сложи пръстче върху едно навлечено момиче с тъжни очи.
— Да — кимнах аз. — Тук е в трети клас. Един ден дойде да покаже на мама новите си обувки: тъпоноси половинки с връзки. Затова сочи надолу.
— Татко, да знаеш колко се вълнувам — каза Лия и стисна ръката ми. — Не съм си и мислила, че някога ще видя тези хора. Как смяташ, дали ще ме харесат?
— Да те харесат ли? Направо ще те изпапкат.
— Татко, радваш ли се, че се връщаш в Уотърфорд? — попита дъщеря ми.
— По-скоро се ужасявам — признах си аз и добавих: — Но там поне е спокойно. В Уотърфорд почти нищо не се случва.
— Всичко се случва — поправи ме Лия, загледана в албума със снимки.
Ледар ни посрещна на летището в Савана и ни закара да обядваме в заведението на Елизабет, в което бях запазил маса още от Рим. Отдавна се бях замислил как ще си изкарвам хляба оттук нататък, след като пътешествията ми щяха да се свеждат до еднодневни екскурзии в околностите на Уотърфорд, но моят редактор от „Храни и вина“ ми подсказа, че се е появило едно съвсем ново поколение от готвачи сред южняците, които били класически обучени, но с амбицията да революционизират закостенялата южняшка кухня. Казаха ми, че продължавали да се придържат към едро смляното овесено брашно и печеното месо на жарава, но в същото време обичали да променят вида на класическата мешана салата с по някое и друго парче козе сирене.
Щом влязохме в красивия ресторант, който имитираше викториански стил, аз отидох направо в кухнята, за да интервюирам Елизабет Тери и нейния екип, който се славеше с благоуханните си и красиви на външен вид ястия, предимно за клиенти от средната и най-консервативна класа. Тя ме запозна с главните си готвачи, които бяха сред реформаторите на класическата южняшка кухня. През нашата първа вечер в Америка бяхме гостени с чудесна храна, която човек едва ли можеше да намери другаде в Юга, освен може би в Ню Орлиънс, и то през седемдесетте години.
Първата нощ в Южна Каролина преспахме в къщата на остров Орион, която Луси бе наела специално за нас. Ледар бе взела ключовете, за да я огледа, и щом се видяхме, ми каза, че е съвсем прилична. Беше построена на височина с изглед към лагуната.
С удоволствие установих, че старите собственици — някои си мистър и мисис Бонър — бяха избрали внимателно мебелите и картините по стените. Очевидно са били хора с вкус, помислих си, и заразглеждах семейните фотографии в рамка, на които Бонър бяха изтъпанчили русоглавите си, напращели от здраве деца, както и собствените си зъбати усмивки — жива реклама на местния зъботехник. Кухнята беше добре обзаведена и Луси се бе погрижила да я зареди с храна. В голямата спалня имаше писалище и легло с балдахин, на което сигурно бе заченат целият им род.
На горния етаж чух как Лия извика радостно, щом отвори вратата на собствената си спалня. Докато тя се къпеше, аз се заех да разопаковам куфарите. После се качих в стаята й, но още не бях довършил и първото изречение на приказката, когато тя вече спеше дълбоко.
Долу заварих Ледар, която бе запалила предварително стъкмената камина. Наля ми едно питие, аз седнах и се загледах в пламъците на огъня, които лакомо облизваха сухите дъбови цепеници.
— За твоето завръщане! — вдигна чашата си тя.
— Скоро може да се превърне в ад, но поне къщата е добре обзаведена — казах, оглеждайки се наоколо.
— Защо не се опиташ да смениш тактиката? — подсказа ми Ледар. — Просто се отпусни и се радвай на живота.
— Моля, моля! Не се присмивай на екзистенциалните ми терзания.
