Завихме с колата по търговската улица с безбройните магазини и фасади от осемнайсети и деветнайсети век. Навремето можех да затворя очи и да изброя всички дюкянчета и техните собственици, но модерните времена бяха довели много нови хора в нашия град, които бяха отворили супермаркети, мебелни магазини за обзавеждане на офиси, банки с непознати дотогава имена — обикновено клонове на гигантски финансови институции от Шарлот. Сред пъстрото разнообразие забелязах, че най-старите и най-тачени адвокатски кантори бяха сменили аристократичните си дървени табели, защото от тях отсъстваха имената на много починали съдружници, а имаше нови енергични млади адвокатчета, които държаха техните фамилии да бъдат надлежно гравирани пред входа на кантората. Като отминахме къщата на Лафайет, посочих на Лия фирмата на моя баща и на брат ми: адвокатска кантора „Маккол & Маккол“. Аптеката на Лутер беше закрита, както и бръснарницата на близнаците Хъдъл. Магазинът за обувки на Липзиц обаче беше оцелял — стоеше на старото си място, като необходим коректив на промяната.
Когато пристигнахме пред универсалния магазин на Русов, казах на Лия, че това е мястото, където можем да намерим Макс, Великия евреин. После я заведох в една по-бедна част на града и й показах малка тухлена двуетажна сграда, където се помещаваше първият магазин на Великия евреин в Уотърфорд. Минахме покрай уотърфордската гимназия и футболното игрище, където бях играл защитник, а Шайла и Ледар — мажоретки, в онзи далечен свят, в който нашето простодушие превръщаше илюзиите ни в действителност до момента, когато реалността нахлу в живота ни. Всяка улица съдържаше живи картини от моето минало и лицето на Шайла взе да се мержелее пред очите ми, надничайки почти зад всяка улична табелка и пътен знак. Изведнъж проумях, че се бях върнал за да се срещна лице в лице с Шайла за пръв път, откакто бе умряла.
Докато карахме по Дьо Марлет Роуд, наречена така по името на онзи френски пътешественик, който за пръв път се е озовал в Уотърфорд през 1562-а, аз посочих с пръст към реката, която пробляскваше между къщите, накацали по високия стръмен склон. Навремето знаех имената на всяко семейство и на децата, които живееха във всяка една от тях, но смъртта и порутените веранди объркаха спомените ми и аз започнах да се съмнявам в собствената си памет. Най-накрая стигнахме до малкото, но добре поддържано еврейско гробище, което се намираше на половин миля от центъра на града.
Тухлената му ограда бе покрита с пълзяща зеленина. Дъбовете и канадските тополи хвърляха прохладна сянка. Бутнах желязната врата, украсена с Давидовата звезда. Хванах Лия за ръка и я поведох покрай дългите редици от надгробни камъни, с издълбани по тях думи на иврит — това бяха евреите, последвали Макс Русов по пътя му към Уотърфорд.
Спрях пред един от гробовете, прочетох името на Шайла и дъхът ми секна. Не бях идвал тук от деня на погребението. Самият надпис „Шайла Фокс Маккол“ ме накара да закрия лицето си с ръце. Думата Маккол стоеше някак странно сред всички тези Шайнс, Щайнберг и Кейзерлинг.
— О, татко, това е мама, нали? — рече Лия.
Мислех, че ще се наложи да успокоявам дъщеря си, но всъщност аз бях стъписаният. Шокът от смъртта на Шайла бързо се върна с всички ужасяващи подробности, върна се и онова съдебно дело, в което се реши съдбата на нашето дете. Болката, която ме прониза, бе така силна, че пресуши сълзите ми и вцепени тялото ми. Погалих косата на Лия, а сълзите се стичаха по нейното личице.
Разказах й историята за негърката от Чарлстън, която Шайла бе намерила в една уличка недалеч от магазина за мебели на Хенри Поповски. Шайла имаше мисленето на социалист и душата на мисионер. Цял живот не можа да се помири със страданието — нито на хората, нито на животните. Бяхме още младоженци, когато веднъж, излизайки на пазар, Шайла видяла една негърка — лежала в безсъзнание на улицата и била цялата покрита с рани.
Шайла влязла в магазина на Хенри Поповски и го помолила да й извика такси, което той направил с удоволствие. След това едвам успяла да убеди шофьора да й помогне да пренесе отпуснатото тяло на непознатата чернокожа на задната седалка на таксито, а после — от таксито до едностайния ни апартамент, в който живеехме под наем.
