Двамата с доктор Питс ги наблюдавахме като на филм през прозореца. Чувствах се неловко в неговата компания, сякаш поколението, което ни разделяше, беше водоем от предателство и никой не можеше да прекоси безпрепятствено опасните му, пълни с въртопи води. Знаех, че съпругът на моята майка много искаше да го харесам, и несръчните му усилия да поведе обикновен разговор с мен не бяха нищо друго освен опит да запълни разделящата ни пропаст.
— Красива е, нали? — подхвърли той.
— О, да — съгласих се аз и чак след това осъзнах, че той не говори за Лия.
— От всичко се интересува. Любознателна е като малко момиченце. Не бях срещал такава жена преди. Кипи от живот. Не мога да се меря с нея. Голям късметлия си, че имаш такава майка.
Знаех, че доктор Питс говори така колкото да предотврати неловкото мълчание. Напрегнах се, но не можах да измисля абсолютно нищо, с което да го накарам да се отпусне. Усилието, макар и напразно, ме изтощи.
— Твоите братя, Джак, говорят ли нещо за мен? Харесват ли ме? Бих се радвал на всякаква информация по този въпрос. Тайната ще си остане между нас, можеш да ми вярваш.
— Ние всички знаем, че ти обичаш мама, докторе — казах. — И сме ти много благодарни.
— Значи не ме мразят, задето съм я отнел, така да се каже — рече той и двамата се загледахме навън в жените на нашия живот.
— Докторе, татко е пияница — казах. — Знам, че там долу, под езерото от алкохол, изпит от началото на шейсетте години досега, се крие един много свестен човек, но мисля, че щеше да е по-добре, ако още в началото бе започнал да пие бензин вместо бърбън. Щеше да го убие по-бързо и ние щяхме да го мразим по-малко.
— Баща ти се обади днес — каза доктор Питс. — Трябва да кажа „и днес“. За кой ли път?
— Какво иска?
— Щом се понапие, звъни тук да тормози клетата ти майка — рече той. — Мисля, че е крайно време да се намеся и да сложа край на това издевателство, но тя ме спира, казва, че самичка ще се оправи. Нали знаеш, сега трябва да си почива, да събира сили, а не да ги прахосва, особено по глупости.
— Нямам представа от левкемията — казах. — Мама има по-здрав вид от преди. Всяка сутрин изминава по пет мили. Цветът на лицето й се върна. Дали няма да се пребори с болестта?
— Всякакви чудеса стават. Тялото е странна машинка. Дотолкова пълно с изненади, че понякога прави здравия разум за смях.
— Значи и ти мислиш, че мама може да се пребори с болестта, така ли? — попитах и се улових, че за пръв път у мен проблесна надеждата.
— Лично аз предпочитам да си мисля, че майка ти ще живее вечно — каза доктор Питс, внимателно подбирайки думите си. — Просто не мога да си представя живота без нея. Надявам се, защото нямам друг избор.
Доктор Питс отиде да долее двете ни чаши и тогава забелязах нещо неестествено в походката му, сякаш се опитваше да прикрие леко накуцване. Взехме чашите си и излязохме навън при Луси.
Седяхме на верандата, заслушани в песента на прибоя. Вълните се плискаха като по заповед, сякаш зрънцата на пясъчен часовник отмерваха темпото на нестихващия им ритъм. Навред цареше порядък и тишина. Погледнах мама, която винаги бе копняла за ритуалите на домашния покой. Всичко обикновено, скучно и нормално я трогваше до сълзи.
Луси първа го забеляза. Не се издаде, само се изправи и приглади с ръка гънките на роклята си.
— Джим, скъпи — каза тя. — Би ли ме закарал веднага до „Т.Т.Боунс“, преди да затворят? Забравих да купя спагети и хляб за вечеря.
— Разбира се — каза доктор Питс и остави питието си.
— Ще дойдем двете с Лия — каза Луси и аз забелязах тревожния й, вперен в далечината поглед. Извърнах очи в същата посока и разбрах всичко, без да разменим дума.
— Мамо, вземи и един буркан майонеза „Хелман“ за мен — поръчах й аз.
— С удоволствие — рече тя, — а ти сложи вода за спагетите.
Погледнах към мъжката фигура, която се приближаваше. Те влязоха в къщата, за да минат през предната врата, а аз слязох по стъпалата към плажа. Приливът настъпваше, баща ми също. В ръката си държеше бутилка — носеше я така, сякаш бе пълна догоре със скъпоценни камъни. Походката му бе несигурна, но целенасочена. Изпречих се на пътя му. Изгледахме се враждебно в сумрака.
— Сърф ли ще караш, или подтичваш за отслабване? — попитах го аз.
— Искам да говоря с майка ти — изсъска злобно Джонсън Хагъд. — Трябва да знам как е със здравето.
— Здравето й е зле — казах. — Тя умира, затова изчезвай оттук, татко! Само я плашиш с тия твои посещения.
— Той погледна към къщата, после — към мен.
— Не съм пил — каза той и вдигна почти пълната бутилка. — Нося я само за кураж.
— Разбира се.
— Всичките ми синове се обърнаха срещу мен — като насъскани зли кучета.
— Само че го направиха с голямо закъснение.
— Още не си довел дъщеря си да ме види — каза той с обиден глас, в който долових самосъжаление. — Много си се нафукал, откакто стана европеец. Нали си на „ти“ с разни кралски особи.
— Ами да. В дворци и замъци ме канят — казах и тъжно поклатих глава. — Ние с Лия идвахме два пъти, но нямахме късмет. Все в пиянски несвяст те сварвахме.
