От първия ден на пристигането ни в Уотърфорд отвсякъде задърпаха Лия, искаха да се чувства щастлива. За нея пък да се прави на щастлива се превърна в нещо като граждански дълг. Хората подхвърляха колко добре изглеждала със същата интонация, с която коментираха времето. Тя често усещаше хорските погледи върху себе си — наблюдаваха я като излязъл под гаранция затворник. Лия нямаше нищо против да я гледат, но ненавиждаше да я оглеждат. Малкият Уотърфорд я караше да усеща много по-болезнено, отколкото Рим, факта, че е останала без майка. Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с миналото на Шайла. Изведнъж се оказа, че майка й е навсякъде, но за Лия тя си оставаше неуловима и неосезателна както в мислите й, така и в истинския живот. Колкото повече неща научаваше за майка си, толкова по-несигурна ставаше, че въобще някога е знаела нещо за нея. Една събота в синагогата Елзи Розенгартен — възрастна еврейка, която бе преподавала на Шайла във втори клас, избухна в плач, когато й представиха Лия.
След тази случка хванах дъщеря си за ръка и се помъчих да й обясня:
— Хората се стряскат, съкровище, защото много приличаш на майка си.
— Нали приличам и на теб.
— Да, но повече на майка си — отвърнах и я погледнах скришом — не можех да разбера дали всички родители така благоговеят пред красотата на своите деца.
— Хората си мислят, че щом толкова приличам на мама, и аз ще направя нещо като нея — каза Лия. — Сигурно затова ме зяпат.
— Съвсем не — казах аз.
— Така е — отвърна тя. — Недей да ме лъжеш.
— Не те лъжа. Хората не могат да повярват, че съм способен да отгледам толкова добро и общително дете — обясних.
— Сега си притеснен, нали? Страхуваш се да не умре майка ти — каза Лия и гальовно се отърка в мен. — Личи си.
За миг се поколебах, но долових нуждата от нежност в гласа й, желанието й да я пусна в онези пещери на душата, където се спотайваха страховете ми и по-точно този за болестта на мама.
— О, Лия, ти не знаеш колко лош син бях аз. Не знаеш какви неща съм й казвал. Непростими неща. Толкова пъти съм я гледал с чиста омраза в очите. Никога не съм я разбирал и поради това си невежество често пъти съм я наказвал жестоко. Опасявам се, че времето няма да ми стигне да й се извиня за всичко лошо, което съм й сторил.
— Татко, тя знае, че я обичаш — рече Лия. — Онази вечер я чух да казва на доктор Пейтън, че са малко синовете, дето ще се надигнат чак от Италия, за да бъдат край майка си, когато тя има нужда от тях.
— Това сега ли го измисли?
— Наистина каза нещо от тоя род. Във всеки случай това беше смисълът.
Същата вечер отново излязохме да се поразходим по плажа. Усещах морето под краката си, докато джапах сред звездите, които се отразяваха във всички оставени от отлива локви. Пристигащото лято вече се усещаше по водата, която се затопляше с всеки изминал ден. Вълните трепетно очакваха наближаващия юни и градините навред бяха избуяли със зеленина, която попиваше всеки слънчев проблясък. Въздухът беше горещ в сравнение с хладкото море. Обади се чайка — винаги съм свързвал този крясък с разрив на сърцето и със самота, която няма име. Молех се само собствената ми самота да не излезе заразителна, да не отрови кръвта ми и да не проникне у дъщеря ми. Обичах нощите в Юга — нощи като тази — и много ми се искаше да не съм така мрачен и умислен по природа, особено когато водех Лия за ръка под разгънатия звезден плащ на нощното небе.
Цял час се разхождахме по брега, докато стана съвсем тъмно, и тогава тръгнахме обратно. Звездите вече блещукаха ярко, а въздухът дъхтеше на саргасови водорасли, стриди и бор.
На следващата сутрин Лия ме събуди преди изгрев слънце и ме сръчка да бързам. Беше ми приготвила чаша кафе, само и само да изляза на плажа час по-скоро. Отидохме с колела до къщата на Луси, паркирахме ги до дворния душ и изтичахме на плажа, където Луси вече ни чакаше. Подаде на Лия три миди, които бе току-що събрала.
— Тези са идеални за твоята колекция. Ще напълним един буркан с мидени черупки и после от него ще направим нощна лампа. — Лия взе мидите и ги пъхна в джоба ми.
— Майката костенурка появи ли се? — попита Лия.
— Сама трябва да откриеш — рече Луси. — Двамата с баща ти ще отговаряте за тази миля от плажа. А аз отговарям за цялата програма.
Цяла ескадрила кафяви пеликани прелетя над нас. Носеха се така плавно и грациозно в сутрешното небе, че появата им приличаше на тих псалм във възхвала на самия полет. Минаха над главите ни като сенки, откраднати от душите на други сенки.
— Хайде да поплуваме — предложих.
— Не, първо трябва да прегледаме плажа за костенурки — поклати глава Лия.
— За тази работа ще разчитаме повече на Лия, отколкото на теб, Джак — каза Луси.
— Няколко минути не са от значение.
