На следващия ден майка ми не повярвала на очите си, като видяла как Шайла влязла в задния двор и заровила всичките си кукли в общ гроб, който сама изкопала предишната вечер. Същата година август се случи най-горещият месец от години насам и точно тогава Шайла постъпи в детското отделение на щатската психиатрия в Южна Каролина. Озова се на Бул Стрийт, където остана шест седмици с диагноза тежка депресия.
Шайла се върна в Кълъмбия непроменена, само дето беше по-вглъбена и саможива. Открояваше се от другите деца най-вече с крехката си физика, но двамата си останахме приятели и често заедно си пишехме домашните в кухнята у нас, където шумът от нашата пренаселена къща като че я успокояваше. Тъкмо си мислех, че тя отново се превръща в старата Шайла, която познавах, когато една нощ в Уотърфорд заваля сняг, а това се случваше за трети път от началото на века. Снегът бе възбудил някакъв конкретен, но мъчно обясним образ в нейното съзнание, който нямаше нищо общо с времето. Странното взаимодействие между снега и химията на паметта й я бе обсебило и тя за пореден път трябваше да научи горчивата истина, че лудостта има много маски, сменя адресите си произволно, умее изкусно да се предрешава, да хитрува и да стреля напосоки. Този път тя й се представи в човешки образ, образа на красива жалееща жена.
Когато жената се появила, тя донесла със себе си и един въображаем свят, до който единствено Шайла имала достъп.
Заличила действителността от съзнанието на Шайла още щом се появила, и й дарила успокоение с безмълвното си, но внушително присъствие. Била изключително мила.
Шайла знаела много добре, че тези посещения са плод на болното й съзнание, но въпреки това продължавала да се вълнува от появата на тази дама. Не можела да я извика по собствено желание. Дамата сама планирала своите посещения — много далновидно и коварно. Всеки месец тя се придържала към законите на менструацията и пристигала заедно с първата капка кръв.
Веднъж открих Шайла в градината. Беше на колене и сякаш бе изпаднала в транс. Снегът бавно се сипеше.
— Изглежда, Шайла не е добре — казах на мисис Фокс, защото първо отидох при нея.
— Какво се е случило? — попита тя, избърса ръце в престилката си и изтича на двора. Видя Шайла — коленичила до тухлената ограда, помръдваше безмълвно устни и се бе вторачила като омагьосана в нещо невидимо.
— Шайла, това съм аз, твоята майка. Чуй ме, детето ми. Недей, моля те, не ме наказвай така. Не наказвай баща си. Ти си едно щастливо момиче. Всичко имаш. Всичко, чуваш ли? Няма от какво да се боиш. Никой не може да ти стори зло. Ти трябва да бъдеш щастлива. Твое задължение е да бъдеш щастлива. Какво ти направи той? Нарани ли те Джак? Посегна ли ти?
— Рут, Джак никога не би си позволил да нарани Шайла — чух гласа на майка си. — Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Как смееш да обвиняваш Джак в такова нещо?
Рут обърна тъжните си очи към мама и вдигна двете си ръце във въздуха в умолителния жест на смирена молба.
— Няма да го понеса, ако нещо се случи с моята Шайла. Луси, просто няма да го понеса. Разбираш ли, тя е нашата надежда — моята и на Джордж. Всяка наша мечта е свързана с това дете и сестра й. Защо точно на нея се случва? Сега имаме толкова много храна и край нас са все мили хора, няма бомби, които да падат насред съня ти. Всичко е хубаво, всичко е наред и изведнъж... виж как я заварвам. Защо, Луси? Кажи ми, защо?
Мама се приближи зад коленичилата Шайла. Снегът продължаваше да се сипе. После падна на колене до нея и я прегърна.
— Добре ли си, красавице? — рече Луси след известно време.
— Какво е това? — попита Шайла, като видя снежинките върху пуловера си.
— Това е сняг. Аз съм отрасла с него в планината. Но тук, по крайбрежието, той е рядкост. Да знаеш само как ни изплаши, съкровище. Сякаш бе отишла на луната, никаква те нямаше.
— Не, мисис Маккол. Тук бях. Вие виждате ли я?
— Какво да виждам, Шайла? — попита Луси и извърна очи към Рут.
— Мадоната — отвърна Шайла.
— О, господи, тя наистина е луда — изплака Рут и започна да обикаля в кръг, докато най-накрая мама я спря с унищожителния си поглед.
— О, колко хубаво! Сигурна ли си, че беше Мадоната? — попита Луси.
— Да, разбира се. И толкова красива.
— Шайла, и аз понякога сънувам като теб — прошепна й Луси. — Мисля си, че виждам клетата си майчица, двете си говорим и тя ми се струва толкова истинска, сякаш протегна ли ръка, ще мога да отмахна кичура над очите й. Но после изведнъж се сепвам и разбирам, че нея я няма. Това е твоето въображение, скъпа. Ти просто сънуваш.
— Грешите, мисис Маккол. Тя е още тук. Ето я, на оградата.
— Как изглежда тази твоя Мадона? — попита Луси. — Опиши ми я внимателно.
— Ръцете й са сключени в молитва. Край главата й има ореол от светлина.
— Луси, недей да я разпитваш повече — обади се Рут. — Моля те. Вижда се, че е луда и без да ти отговаря на въпросите.
Луси погледна към мен, без да обръща внимание на Рут, после продължи.
— А, това е Дева Мария. Майката на Исус. Значи имаме щастието да ни се яви светиня.
