— Мамо, според мен Дева Мария не се явява на евреите — обадих се аз.
— О, ти ли отговаряш за нейните явявания, сине? Да не би да си й станал личен секретар? — изсъска ми Луси и аз разбрах, че нещо си е наумила. — Освен всичко друго би трябвало да знаеш, че Дева Мария е еврейка. Защо да не й се яви?
— Мисис Фокс едва ли мисли като теб — възразих й аз.
— Шайла — обади се пак Луси с тих и нежен глас. — Спомняш ли си онази статуетка, която държа в антрето у дома?
Шайла кимна.
— Ти същата Мадона ли виждаш? Същата ли? Благословената Дева Мария. Майката на Исус от Назарет?
Шайла я погледна и рече:
— Мисля, че е същата.
Луси се прекръсти и взе да мълви молитви.
— Джак, започвай да се молиш заедно с мен. Ние сме свидетели на нещо свято, като децата на Фатима, като Бернадет от Лурд.
— Мамо, мисис Фокс плаче. По-добре да пренесем Шайла в къщата. Всички сме побелели от снега.
— И да оставим бедната Дева самичка навън? — учуди се Луси. — Не бих направила подобно нещо. За нищо на света.
— Но, мамо, аз не виждам нищо — взех да нервнича.
— Ние с теб, Джак, не сме избрани да видим — обясни ми Луси. — Но сме избрани да бъдем свидетели на това, което вижда Шайла.
— Ама аз не виждам какво вижда Шайла. Тя само трепери, мамо. Дай да я приберем на топло.
— Би ли останал тук да правиш компания на Дева Мария? — попита Луси.
— Да — отвърнах. — С удоволствие ще я бавя.
— Не се подигравай, младежо! — скастри ме Луси и помогна на Шайла да се изправи на крака, след това я поведе към къщата. — Помоли я да се застъпи за нас. Да откаже баща ти от пиенето.
— Пресвета Дево, направи така, че баща ми да престане да пие — помолих се аз.
— На това молитва ли му викаш? — обади се Луси и ме изгледа кръвнишки. — Защо не се помъчиш да бъдеш поне малко искрен? Ако аз бях на мястото на Пресветата Дева, нищо нямаше да получиш от мен, щом ми се молиш с този мрънкащ глас.
— Ами аз никога не съм се молил на дувар — отвърнах й. Бях ужасно раздразнен и премръзнал.
— Никой не обича такива като теб, сине. Тома Неверни! Далеч няма да отидеш, така да знаеш!
— Ами ако това е само някаква измишльотина на Шайла? — попитах. — Ами ако този дувар си е само дувар с малко бръшлян отгоре? Тогава за какво да се моля?
— За да може Шайла да се почувства по-добре. За да я подкрепим, като й кажем, че й вярваме. И дори да няма нищо върху дувара, ти пак се молиш на същия си наш стар Господ Бог.
— Мога да го направя и вътре, на топло.
— Стой при нея! — изкомандва ме Луси.
И това бе първото регистрирано явяване на Дева Мария в цялата епархия на Южна Каролина. Равинът в Уотърфорд не се зарадва на новината, нито пък отец Марсел Бърд — пасивният и крайно необщителен наш свещеник, който от двайсет години само се местеше от една провинциална епархия в друга. Истината е, че никой не се зарадва на тази блага вест, с изключение на моята майка.
Шайла прекара следващите шест месеца сред наранените души в психиатрията на Бул Стрийт. И научи доста за законите на електричеството под формата на електрошокове. Видението на нейната Мадона бе изместено от празнотата на пълното объркване. Бяха обезчувствили мозъчните й клетки, бяха заличили всички образи и картини. Нейната Мадона умря, сякаш екзекутирана на електрическия стол. Шоковата терапия е естественият враг на паметта и когато аз й написах писмо още през първата седмица на нейния престой в психиатрията, тя не успяла да се сети кой съм.
Пишех й всяка седмица през този период на нейното отсъствие. Писмата ми, разбира се, бяха срамежливи и сковани, с неестествен и приповдигнат тон, но във всяко едно й казвах, че с нетърпение я чакам да се върне. Прекарах цялото си детство на „една ръка“ разстояние от Шайла и без нея се чувствах безпомощен и объркан. Никой в града не смееше дори да спомене името й, когато я нямаше. Клеймото на психиатрията я бе превърнало в тема табу и дори собствените й родители, потънали в срам, старателно ме отбягваха по улиците. Нейното отсъствие приличаше повече на изчезване, отколкото на временна липса.
В последния учебен ден през юни оставих бележка на родителите си, че Майк, Кейпърс и аз отиваме да ловим риба на остров Орион и че ще се върна най-рано след два дни. Започваше онзи период на сладка свобода, когато заедно с приятелите си прекарвах цяло лято на реката, далеч от надзора и притесненията на родителите. Защото, ако някое уотърфордско момче не прекарваше цяло лято по реката или в спортуване, тогава родителите му знаеха, че имат основание да се тревожат за него. Баща ми намерил бележката и го обзела носталгия по онези изпълнени с мечтателно безвремие часове, когато като момче сам плавал по реката и с дни се губел, уж за да лови риба.
В пет часа сутринта излязох през прозореца на спалнята си по клоните на дъба, които опираха в покрива на къщата. Качих се на автостоп в колата на заместник-шерифа, който караше един затворник в Кълъмбия. Той ме спря пред главния вход на щатската болница на Бул Стрийт, като преди това ми прочете едно конско евангелие за опасностите от пътуване на автостоп.
