След като се оженихме, Шайла понякога ми разказваше за детството си. Как си мислела, че всеки момент ще нахълтат германски войници, ще обградят къщата им и тогава всички ще загинат, дори лозницата, розите и азалиите. Но тези изповеди се случваха рядко. Тя предпочиташе да мълчи — и това бе едно натрапчиво и фанатично мълчание, — когато ставаше дума за нейните родители и техните преживявания по време на войната. Темата беше „ферботен“, особено след като се роди Лия. Шайла не можеше да понася мисълта за свят, който е в състояние да хвърли едно толкова мило и беззащитно създание като Лия в газова камера. И така самият свят се превърна в строителен материал за нейните кошмари, които до края успешно потискаше в себе си.
Нямах никаква представа колко сериозна е била тази нейна болезнена мания до деня, когато в моргата на Чарлстън след самоубийството върху ръката й видях прясно татуиран номер. И чрез този грозен номер, деформирал кожата й, тя е искала категорично да обяви принадлежността си към подложения на изтребление народ.
След смъртта й нейните свързани с Холокоста мании се прехвърлиха върху мен. Тогава се заех да изуча тези удавени в мъка години, и то с такава страст и всеотдайност, на които не знаех, че съм способен. Този номер върху ръката на Шайла не ми даваше мира, защото той разкриваше тормоз, за който аз не бях и подозирал. Сигурен съм, че бих могъл да й помогна, ако знаех за тази нейна болезнена мания, свързана с избиването на евреите. Цял живот тя се мъчеше да скрие своя еврейски произход, увиваше го в пашкул от тайни и безценни коприни. Нейният дух се разбуждаше нощем, в мрака, и като молец с белязани от знака на смъртта пърхащи криле се опитваше да полети в музея на собствената си препарирана в хлороформ душа, забодена с карфица върху възглавничка от кадифе.
Майката на Шайла не й беше казала нищо за пубертета, нито я беше предупредила за промените, които трябваше да настъпят в тялото й. При първата си менструация тя веднага решила, че е болна от рак, че с някоя своя постъпка непростимо е разгневила Бога. Така навлязла в своята женственост невинна и неподготвена и това я белязало в собствените й очи като единствена, избрана, необикновена. Станала още по-мечтателна и саможива. В такива моменти майка й била неотлъчно до нея и през тази година двете се сближили много — годината, преди да започнат кризите й. Именно тогава Рут Фокс взела да разказва на дъщеря си всичко, което била преживяла през войната. Историите се леели от устата на Рут жестоки и неразводнени, без тя да може да ги спре или дори смекчи. Ужасните преживелици на Рут и Джордж обсебили въображението на тяхната преждевременно развита и изключително чувствителна дъщеря, истории, така живи с неподправената си мъка, че в мислите си тя неволно и непрекъснато се връщала към тях — най-често, когато идвали дните на нейното кървене. И затова в съзнанието на Шайла страданието на нейните родители по време на войната винаги се свързвало с периодите на собственото й проливане на кръв.
От дълго време Рут се взирала в очите на своите съседи от Уотърфорд и често се чудела какво ли трябва да стане, за да излязат на улицата — подивели и неукротими в колективната си жажда за еврейска кръв. През цялото мое детство, без дори да подозирам, Рут се вглеждала в лицето ми и се опитвала да си го представи под козирката на нацистка фуражка. Във всеки християнин, който се изпречвал на пътя й, тя се мъчела да разпознае бъдещия нацист. Но за всичко това щях да науча много по-късно.
Шайла се оказала добър слушател. Погълнала всички разказани от майка й истории и те станали част от нея. Построили си библиотека по стените на тревожния й ум и тежестта им се превърнала в хронична мигрена и болезнени кошмари. Освобождавайки се от част от своята вечно потискана агония, Рут почувствала известно облекчение, но много скоро разбрала, че с нея е обременила собственото си дете.
В периода от десет до тринайсет години Шайла се затвори в себе си, откъсна се от семейството и приятелите и с нея започнаха да се случват странни неща, които я отведоха до кабинетите на няколко детски психиатри — най-известните в целия Юг. Въпреки че в училище вървеше много добре, тя престана да се вижда с приятелките си. Това бяха годините, през които най-много напредна с уроците си по пиано и даде надежда на баща си, че от нея може да излезе добра учителка по музика, защото Джордж виждаше, че й липсва виртуозността и страстта на големите концертиращи пианисти.
