Разбира се, всичко това е много изтъркано. Кой не е чувал тези истории за хиляден път? Евреите викат: „Ние никога не трябва да забравяме“, след което продължават да разказват една и съща история отново и отново така монотонно, така безнадеждно, че думите вече са се разнищили по края, станали са нечетливи и дори аз искам да запуша уши и да извикам „стига“. Боя се, че ще дойде време, когато нашата история съвсем ще се износи от повторение. Изтъркала се е заради германската прецизност. Щом пуснаха в действие машината на смъртта, нацистите нито веднъж не отстъпиха от своята методология. Те влизаха във всеки град, село или паланка, въоръжени с най-подробен план за унищожението на еврейското население. Ние всички разказвахме една и съща история. Различни са само дребните детайли.
Аз не бях роден сред евреи, както се говори сега в Уотърфорд. Баща ми беше берлинчанин и се сражаваше в името на кайзера — беше ранен при Сома и награден с орден за храброст. Майка ми произхождаше от семейство на музиканти и фабриканти, които бяха известни в цяла Полша. Джак, това бяха светски люде. Те бяха вкусили от най-доброто, което Европа можеше да предложи. Евреите в Уотърфорд произхождат от утайката на руското и полското еврейство, от онези, които растяха в невежество и преживяваха на сурови картофи и вмирисана херинга. Защо така повдигаш вежди? Опитай се да ме разбереш, иначе няма да проумееш нищо от онова, което ще ти разкажа.
Рут е потомка именно на такива хора. Селяни, амбулантни търговци и дървари, които денем говорят идиш, а нощем си пощят въшките. Нещо като негрите в Америка, чернилките. Не правя преценки. Това е истината за Рут и мен. Това е нашият произход. По волята на европейските традиции и на моето семейство аз трябваше да стана музикант. Написах първата си соната, когато бях на седем години. На четиринайсет сътворих симфония по случай четирийсетия рожден ден на майка ми. В цяла Южна Каролина няма семейство, което по култура и образование да се мери с онова, в което се родих. Казвам ти го с надеждата да разбереш за какво става дума. Няма надменност в моето твърдение, само факти. Европа бе в кръвта на много поколения от моя род. Тя ни откърми в недрата на своята хилядолетна култура. Америка няма култура. Тя е още в пелените си.
Имах четири сестри и всички бяха по-големи от мен. Казваха се Беатрис, Тоска, Тоня и Корделия. Както виждаш, това не са еврейски имена, а имена, внимателно подбрани от света на литературата и операта. Където и да отидеха, край тях кънтеше весел смях. Всичките бяха щастливо омъжени за заможни хора. Приличаха ми на млади лъвици — силни, упорити, своенравни. Не разрешаваха на мама да ми каже една дума напреки. Щом се опиташе да ме скастри, сестрите ми ме обграждаха, копринените им рокли заставаха като щит около мен — талиите им бяха на нивото на очите ми. Ръцете им милваха лицето и косата ми и в един глас се бореха с бедната ми майка. Баща ми четеше вестник и се забавляваше, сякаш пред него се разиграваше модерна парижка комедия.
Ние не бяхме добри евреи; бяхме само добри европейци. Човек затаяваше дъх само при вида на татковата библиотека с кожените томове на Дикенс, Толстой, Балзак и Зола. Беше изключително ерудиран и изискан човек. Макар и фабрикант, всички го обичаха. Избягваше грубостите, авторитарният маниер му беше чужд и понеже беше начетен, знаеше, че щастието на неговите работници ще му се върне хилядократно под формата на онова богатство, което задоволството винаги носи със себе си.
Моето семейство посещаваше синагогата само по време на големите еврейски празници. Бяха хора хуманисти и рационалисти. Баща ми беше по-скоро свободомислещ — човек, който, когато не събираше цифри и не поръчваше суровини за фабриката си, бе истински мечтател.
В къщата ни във Варшава нашата майка представляваше центъра на вселената; тя искаше децата й да имат всичко на този свят. Аз бях единственият й син и тя ме обожаваше така, както малко деца са били обожавани. Усмивката й беше като слънцето за мен. Тя беше моят първи учител по пиано. Още от самото начало ми каза, че ще стана велик изпълнител. Тя нямаше врагове. Освен, разбира се, целия християнски свят, но като дете това не го знаех.
На осемнайсет години спечелих един голям конкурс за млади пианисти в Париж. Моят основен съперник беше един холандец, който беше истински музикант, но не понасяше светлината на прожекторите. Друг от конкурентите ми се казваше Джефри Стопард от Лондон. Даде изключително силно изпълнение. Имаше невероятна техника, но му липсваше чувство. За мен критиците писаха, че отивайки към пианото, съм се движел като Принца на мрака. Кръстиха ме Черния вълк.
