Соня харесваше тези мои настроения повече от мен дори. Близнаците Йосиф и Адам се родиха на 4-ти юли. Специално за случая бях написал песен, която не спрях да свиря по време на родилните мъки, защото това бе желанието на моята Соня.
Това не продължи дълго, но бяха години на безоблачно щастие. Под галещия поглед на красивата Соня и сред врявата на малките ми синове аз надминах себе си, надскочих вродения си талант. Достигнах онова съвършенство, когато можех да накарам пианото да плаче, да скърби или да ликува под пръстите ми.
Ала в това време нацисткият звяр растеше. Гласът на Хитлер разнасяше своята зараза в ефира и евреите, особено в големите градове, се почувстваха застрашени от преследване. Смятах, че като голям музикант аз съм извън опасност, че вилнеещите армии няма да ме засегнат, че вярата на моите деди няма никакво значение, когато седна пред клавишите, за да възпроизведа страстната музика, която Брамс, Шопен, Шуман и останалите велики бяха оставили на света. Изцяло погълнат от музиката, Соня и моите красиви близнаци, аз не обърнах никакво внимание на възхода на Хитлер. Когато вестниците започнаха да ме безпокоят със своите новини, просто престанах да ги чета. Когато слуховете по улиците станаха тревожни, аз престанах да излизам навън и посъветвах Соня да стори същото. Когато веднъж след ужасяващите вести по радиото Соня се разплака, аз го изключих и забраних да се включва. Отказах да се вслушам във воя на нацисткото псе. Политиката ме отвращаваше и отегчаваше.
После, един ден, съвсем неподготвен в своята невинност, чух дращене по вратата и видях нацисткия звяр. Седнах на пианото, за да успокоя неговата кръвожадност. Звярът харесваше моята музика, посещаваше моите концерти, извикваше ме на бис, хвърляше рози по сцената и възторгнат, крещеше моето име. Той толкова обичаше да слуша музика, Джак, че аз дори не забелязах мига, в който зъбите и ноктите му се обагриха с кръвта на моето семейство. Полша, която ненавиждаше евреите, бе нападната от Германия, която също ги ненавиждаше. Но аз много по-късно си дадох сметка, че Втората световна война е започнала и че цялото ми семейство се намира в центъра на конфликта.
Още в първите дни на войната разбрах, че аз не съм човек на действието. Как може един музикант да реагира на бомбардировачите? Направо се парализирах от страх и по време на първата бомбардировка останах на пианото, защото открих, че нямам сили да помръдна. Пианото сякаш ме закриляше повече от скривалището, в което бягаха да се крият жена ми, децата и съседите. Чувах приближаващите самолети и воя на сирените, оповестяващи въздушна тревога, знаех какво се прави в такива случаи, но нямах сили да се затичам. Вместо това сядах на пианото и обикновено свирех втората част на Бетовеновата соната за пиано N32. От неговите трийсет и две сонати това е най-последната част на последната му соната.
Ти, Джак, не си виждал нападната страна. Не можеш да разбереш хаоса, отчаянието и паниката, които заливат улиците. Според мен затова модерната музика и модерното изкуство са толкова грозни. След края на първата бомбардировка съпругата ми Соня ме откри на пианото — продължавах да свиря, почти в несвяст, обсебен от музиката. Толкова се бях уплашил, че от страх си бях напикал панталоните. Въобразявах си, че моята музика е по-силна от бомбите и ще ме спаси, ще ме обвие в защитен пояс, ще кръжи над мен и ще ме пази. Соня беше много мила с мен: „Всичко ще се оправи, съпруже. Нека да ти помогна. Облегни се на мен.“ По време на въздушното нападение нито веднъж не помислих нито за Соня, нито за синовете си. Нито веднъж! Дотогава и за миг не бях помислял, че съм страхливец, най-долен и презрян страхливец. Сега дори Соня знаеше този факт.
Саул Юнгерман, бащата на Соня, беше човек на действието. Той умееше да разсъждава хладнокръвно, когато е притиснат от обстоятелствата и положението изглежда безнадеждно. Беше изчел „Моята борба“ на Хитлер и бе проследил внимателно неговия възход в Германия. Той беше богат фабрикант, който притежаваше цяло състояние в четири страни, и тогава ни каза, че знае много добре какви цели преследва Хитлер. Той ни нареди да бягаме на изток, и то колкото е възможно по-скоро, за да изпреварим германската армия. Двамата му синове — Марек и Стефан — отказаха да напуснат Варшава, тъй като техните съпруги бяха градски момичета, отгледани и свикнали с удобствата на варшавския живот. Децата им бяха вече на училищна възраст и смятаха, че дори германците да спечелят войната, те не могат да забранят на децата им да ходят на училище. Сега е лесно човек да се подиграва на тяхната наивност, но, Джак, не забравяй, че по онова време Треблинка, Аушвиц и Маутхаузен не говореха нищо на света. Нито един от семейството на Соня, които останаха във Варшава, не оцеля. Нито един.
