— Ако Марта си е позволила да каже и една дума...
— Не, не е тя — скочи Лия. — Знам отдавна.
— Откъде? — попитах я небрежно, без да откъсвам поглед от реката.
— Чух Мария да говори на портиера — каза тя. — Не знаеха, че ги слушам.
— И какво каза тя?
— Че мама се е убила, като скочила от един мост — рече Лия и докато произнасяше думите с детинска, но същевременно тържествена сериозност, сърцето ми спря. Опита се да ги изрече делово, но думите й отекнаха убийствено с цялата достоверност на тази смърт. В този миг осъзнах, че отнасяйки се с нея като към равна, аз всъщност я бях лишил от възможността да бъде дете. Дори още по-лошо, бях й позволил да се превърне в нещо като майка, открадвайки от едно състрадателно и енергично дете онова, което собствената ми майка почти никога не ми е давала. Бях позволил на Лия да понася моята неутешима скръб и така бях превърнал детството й в задължение.
— Мария каза, че мама се пече в ада. Така ставало с хора, които се самоубиват.
— Не е вярно. — Коленичих до нея и я прегърнах. Опитах се да видя дали плаче, но не успях поради сълзите в собствените си очи. — Лия, твоята майка беше най-прекрасната, най-милата жена, която съм срещал. Няма бог, който ще накаже толкова добра и почтена жена. Няма бог, който ще упрекне жена, страдала толкова много. Ако ли пък има такъв бог, плюя аз на него. Разбираш ли?
— Не — отвърна тя.
— На моменти майка ти изпадаше в дълбока тъга — прошепнах аз. — Тя усещаше приближаването на тези моменти и ме предупреждаваше, че ще изчезне за известно време. Но винаги се връщаше. Имаше много доктори, болници. Предписваха й хапчета, правеха всичко възможно и тя винаги се връщаше. С изключение на последния път.
— Трябва да е била много тъжна — каза Лия и се разплака, като вече не криеше сълзите си.
— Да, много.
— Не можа ли да й помогнеш?
— Опитах се, Лия. Съмняваш ли се?
— Аз имам ли вина? Тя беше ли тъжна, когато съм се родила?
Клекнах и отново я притиснах към себе си. Оставих я да се наплаче, изчаках, докато се поуспокои, и продължих:
— Лия, ти беше най-обичаното бебе на света. Очите на майка ти се изпълваха с любов, щом те погледнеше. Не те оставяше и за миг, ако можеше, щеше да те кърми цял живот. Шайла обожаваше всичко у теб.
— Тогава защо, татко? Защо?
— Не знам, съкровище. Но ще се опитам да ти кажа всичко, което знам и което съм разбрал. Обещавам ти, но само при едно условие: да махнеш ягодовия сладолед, който капе във врата ми.
Двамата се разсмяхме и избърсахме сълзите си един на друг със салфетките, които ни даде продавачът на сладолед. Лия попи разтопения сладолед от врата и ризата ми.
— Как мислиш, дали я е заболяло? — попита Лия. — Когато се е ударила във водата.
— Мисля, че не е усетила почти нищо. Беше взела много хапчета, преди да тръгне с колата си към моста.
— А мостът, татко? — продължи тя. — По-висок ли беше от този?
— Много по-висок.
— Дали си е спомнила онази нощ на плажа? Когато къщата паднала в морето. А тя се е влюбила в теб.
— Не, съкровище. Тя просто бе стигнала един предел в живота си, от който не можеше да продължи нататък.
— Много е тъжно. Много е тъжно, татко — каза Лия.
— Затова не събрах сили да ти кажа по-рано. Затова отлагах този ден. Защо не ме попита веднага щом разбра?
— Защото знаех, че ще плачеш. Не искам да си нещастен, татко.
— Това ми е работата, съкровище: да бъда нещастен — казах и погалих тъмната й коса. — Това не бива да те тревожи. Казвай ми всичко, което си мислиш.
— Това не е работата ти, татко. Твоята работа е да се тревожиш за мен.
Вдигнах я на ръце и я качих на конче върху широките си рамене. За мен тя беше най-скъпоценното нещо в света.
— Хлапенце мило, сега вече знаеш всичко. Трябва да свикнеш с тази смърт, защото мисълта за нея ще те преследва до края на живота ти. Но ние двамата сме отбор, нали така? И няма да се предадем. Сега ясно ли ти е?
— Ясно! — каза Лия и продължи да плаче.
— Казала ли си нещо от тези неща на леля Марта?
— Не, защото ти щеше да й вдигнеш скандал. А аз искам да й отида на гости. Татко, защо да не се запозная с моите роднини? — попита тя с невъзмутимото твърдоглавие на преждевременно развито дете.
На следващата сутрин още преди зазоряване Лия допълзя в леглото ми и се сгуши до мен. Жилавото й, гъвкаво като на коте телце се прилепи към гърба ми. Взе да гали косата ми, докато и двамата отново се унесохме. Нямаше нужда от повече думи. Възхищавах се от духа и силата на това дете.
Когато най-накрая се разсънихме, разбрах, че сме се успали, и нежно разтърсих Лия.
— Трябва да ставаме. Днес Мария ще те води на гости у нейното семейство в провинцията.
— Защо не дойдеш с нас? — попита тя, прегърна ме и скочи от леглото.
— Друг път ще дойда — обещах. — Първо трябва да свърша една работа в Рим.
— Мария вече е тук — каза Лия. — Усещаш ли миризмата на кафе?
След като ги изпратих до автобуса за селото на Мария, тръгнах по Виа деи Гюбонари. Още не се бях съвзел от шока, че Лия знае за смъртта на майка си.
