Минах през еврейското гето, покрай театъра на Марцел, където един бездомник живееше под почерняла от времето арка в компанията на пълчища от котки. Човекът беше шизофреник, съвсем безобиден и жените от квартала редовно му носеха остатъци от манджите си, които сипваха в една и съща купичка — за котките и за човека.
Пресякох към Виади Сан Теодоро, след това през Пиаца Максимус и градината от рози в подножието на Авентинския хълм. От градината като на длан се виждаха както Максимус, така и Палатинският хълм с порутените си, пръстени на цвят палати, накацали по билото му като полусрутени букви на стара азбука.
Загледах се в онази част на града, която току-що бях прекосил, и по-точно в една пътечка край розите, където можех да проверя дали някой не ме беше проследил. В такива моменти се чувствах ужасно глупашки, но ненадейната поява не Перикле Старачи насред площада и филмовият план на Майк като че ли само потвърждаваха правотата на моята предпазливост.
Измъкнах се от градината на розите и минах край оранжерията, където имаше майки с малки деца и туристи, които се снимаха на фона на Ватикана и Тибър. Отминах „Санта Сабина“ и веднага се шмугнах в един двор, преструвайки се, че разглеждам фрагментите от мозайка в главния кораб на църквата, докато всъщност се оглеждах за онзи безмилостен тип, който при най-малкото невнимание от моя страна можеше да разкрие местонахождението на Джордан Елиот.
Още от първия ден на Кампо деи Фиори разбрах, че Перикле Старачи ме следи, тъй като бях винаги нащрек, и то по-скоро заради Джордан, отколкото заради Лия. „Параноята е още по-мъчителна, когато опасността е истинска, а не въображаема“ — бях писал веднъж на Джордан в картичка от Берген, Норвегия.
Прекосих бързешката площад Кавалиери ди Малта, където беше спрял автобус с американски туристи и разтоварваше преялите им телеса.
След като се уверих, че никой не ме следи, влязох в Бенедиктинската църква на Сант Анселмо. В момента се отслужваше литургия и монасите бяха извисили глас в древни грегориански песнопения. Отправих се към третата изповедалня от лявата страна на църквата. На табелката й пишеше, че изповедникът говори немски, италиански, френски и английски. Изчаках двете италианки, които се прекръстиха на излизане, влязох веднага след тях и коленичих. Свещеникът загаси светлината, което означаваше: край на опрощенията за деня.
— Отче Джордан — побързах да се обадя.
— Джак! — отвърна Джордан. — Отдавна те чакам. От сутринта минаха четирима души. Рекорден брой, ако питаш мен.
— Говори се — прошепнах, — че свят човек от „Сант Анселмо“ го е ударил на живот.
— Не вярвай. Джак, искаш ли да те изповядам?
— Не, благодаря. Още не съм готов за това.
Монашеските гласове отново се извисиха във възхвала на Бога.
— Бог е търпелив, Джак. Той ще почака.
— Не, няма да почака. Защото не съществува. Поне не за мен.
— Това не е вярно. Той съществува за всички нас по различен начин.
— Докажи ми, че има Бог.
— Докажи ми, че няма — отвърна той смирено.
— Добре, поне опитай — подканих го аз. — Разкажи ми за красотата на залезите или за невероятния живот на снежинките. Кажи ми с думи, няма значение колко глупави или нелепи, защо вярваш в Бога.
Джордан въздъхна. Знаех, че собствената му вяра го беше дебнала през безброй дни и нощи на отчаяние и когато най-накрая бе решила да връхлети отгоре му, той бе напълно готов да й се остави като бяло агне. Именно тази готовност е пролуката, от която Бог се нуждае, за да проникне в човека.
— Джак — каза Джордан, — за мен и крилото на една муха е достатъчно доказателство за съществуването на Бога.
— Изгубил съм дарбата да вярвам и едва ли ще успея да си я върна. Дори не зная дали го искам. Забравил съм да се моля.
— Ти и в момента се молиш, Джак. Още търсиш. Бог се явява в различен вид за всеки от нас. — Джордан млъкна. — Как мина пътуването до Венеция? Как е Майк? Как е красавицата Ледар?
— И двамата са добре, въпреки че Майк страшно се е вживял в ролята си на холивудски режисьор. Носи костюми, които сякаш са ушити от ташаците на лама.
— Какъв филм иска да прави Майк? — попита той, без да обръща внимание на забележките ми.
— Филм за историята на Джордан Елиот, който изчезнал през седемдесет и първа и оттогава никой не го е виждал.
— Църковните песнопения секнаха и се разнесе силният аромат на тамян и елей. Настана тишина и църквата като че увисна във въздуха. Джордан също притихна и в безмълвието му усетих нещо странно.
— И какво по-точно иска да разкаже Майк за Джордан Елиот?
— Иска да разкаже цялата наша история. За шейсетте години. Щяло да стане страхотен филм.
— Тази история свършва със смъртта на Джордан.
— Това е общоприетият край — казах. — Но Майк не вярва в него. Както ти намекнах, той е станал доста лекомислен, но не и глупав.
