Опитах се да разгледам лицето на Джордан през решетката на изповедалнята, но както обикновено качулката на расото му го прикриваше. В момента за мен Джордан беше само един глас, какъвто винаги се е опитвал да бъде от онзи необикновен ден, когато майка му пристигна в Рим, за да ми каже, че синът й живее тайно в града. Тъй като усилията за неговото издирване продължаваха, той се съгласи на среща с мен при условие да не показва лицето си.
— Как така Майк е разбрал, че съм жив? — За пръв път долових в гласа му умора, сякаш нещо у него се бе пречупило.
— Същият източник. Все същият източник. Когато преди няколко години мисис Макичърн била във Ватикана, в изповедалнята разпознала гласа на човека, на когото преподавала английски в единайсети клас.
— Греши! — отсече Джордан. — Казах й го още тогава.
— Нали знаеш, че тя преподава дикция. Твърди, че може да разпознае всеки глас, дори да го е чувала само веднъж.
Джордан се изсмя, но новината го изплаши.
— Какви са шансовете на една учителка по английски от Южна Каролина, която ти е преподавала „Животът по Мисисипи“ в гимназията, да те разпознае на тъмно в изповедалнята във Ватикана?
— Не много големи — признах аз. — Слуховете станаха сериозни, когато тя се върна в града. Но те винаги са витаели в Уотърфорд още от деня на твоята преждевременна смърт.
— Тогава бях толкова шокиран, че нямах време да обмисля нещата докрай.
— Засега добре се справяш. Прочетох некролога ти със собствените си очи, присъствах на погребението ти и дори бях удостоен с честта да нося ковчега ти.
— Същото важи и за Майк.
— Той е говорил с мисис Макичърн. Много хора й вярват. Тя не е жена, дето ще си държи устата затворена или ще се поддаде на заплахи. Освен това в днешния свят няма по-удобно убежище от свещеническото расо.
— Не, Джак. И това не си разбрал. Свещеническото расо е най-неудобното убежище, ако си решил да се скриеш от света. Човек става свещеник, за да свали маската, за да излезе от затрудненията, за да се спаси.
— Ти стана свещеник, защото умееше да се покриваш, а не защото умееше да тълкуваш нещата от живота. В това отношение ние с теб сме кръвни братя.
— Станах свещеник, за да мога да служа по-добре на моя бог — ядосано ми отвърна Джордан. — Разбра ли, невернико?
Почуках по тънката преграда, която ме разделяше от ухото на моя изповедник.
— Прощавай, Господи, но моят изповедник ме обижда.
— Само защото беше предизвикан.
— Нося писмо от майка ти.
— Тя възнамерявала да дойде тук през пролетта.
— Не съм ти казал, но сестрата на Шайла беше в Рим. Успя да ме открие с помощта на частно ченге. Трябва да ти кажа, че неочаквано за самия мен ми стана приятно, когато я видях. Опитва се да открие истината за смъртта на сестра си.
— Значи трябва да й помогнеш.
— Може би.
— Джак, кажи й какво мисля за Шайла. Кажи й, че според мен Шайла е единствената светица, която съм срещнал, единствената свята жена.
— Жалко, че не се омъжи за светец. — Станах да си вървя.
— Да, защото ти не си дори и подобие на светец — съгласи се Джордан. — Но затова пък се омъжи за страхотен мой приятел. — В мрака на изповедалнята Джордан тихо изрече една молитва и се прекръсти. — Сега върви, Джак, и повече недей да грешиш. Опростен си.
— Не съм дошъл да се причастявам, а да ти връча пощата — отвърнах.
— Добре де, малко необикновено причастие — рече свещеникът, — но ти си необикновен човек, Джак.
— Покрий се за известно време — посъветвах го. — Майк има достатъчно пари, за да те намери и вдън земя.
На излизане от изповедалнята минах покрай пеещите монаси и се отправих към олтара, където свещеникът приключваше литургията. Коленичих до една старица, пуснах петстотин лири в ковчежето за дарения и запалих една-единствена свещ за душата на Шайла. После се изправих припряно и тръгнах по централната пътека. Зърнах Джордан да излиза от изповедалнята в другото крило на църквата.
