— С Ледар сме приятели от деца — поясних аз. — А братята Рашкович са красиви крадци, които се представят за богати хазяи.
— Виж, Джак — каза Спиро и посочи снимка някъде през петдесетте години, на която се виждаха елегантни мъже и жени, сред които и самата Глория Суонсън. — Виж какви красавци бяхме на младини.
— Ето наема за следващите три месеца.
— Това е вече приказка — каза Саво и се усмихна на брат си. — Лекото дращене на писалката върху чека е като музика за слуха ми.
— Същинска симфония — съгласи се Спиро. — Нека красивата дама се чувства винаги добре дошла в нашия магазин.
— Синьора, по всяко време. Улиците на Рим са направени за разходка, само така ще видиш истинската им красота.
— Омъжи се за него — обади се Спиро, — че да ни се махне от главата.
— Господа! — скастрих ги аз.
— Отвращаваш ме — каза ми Саво на излизане. — Вие, американците, нищо не разбирате от любов и романтика. Жените обичат да ги ухажваш, да им рецитираш поезия...
— Точно така — каза Ледар и двамата братя й целунаха ръка. — Вие, момчета, продължавайте да обработвате Джак, иначе нищо няма да излезе.
Докато вървяхме по Виа деи Фораджи, показах на Ледар апартамента, в който живеехме през първата година в Италия. Намираше се на втория етаж над малко площадче на Виа деи Фиенили, където хората от квартала ни посрещнаха сърдечно и бързо ни приобщиха към своето семейство. Именно тези хора научиха Лия да говори италиански с чисто римско произношение, сякаш бяха нейни наставници. И затова, когато се преместихме на Пиаца Фарнезе, те ме обвиниха в предателство и снобизъм. Аделе, продавачката на зеленчуци, се беше разплакала, когато отидохме да се сбогуваме с нея, но сега, щом ме видя, ме извика по име. Попита ме как е Лия, а аз се загледах в грубите й, позеленели от хлорофила ръце. Веднага съобщи на Ледар, че Лия обича най-много диви ягоди и малини. Напазарувах всичко необходимо за нашата вечеря и вече се канех да тръгвам, защото бях обещал на Ледар да обядваме заедно, когато видях Наташа — момичето с бялото кученце. Изглеждаше по-висока и по-хубава от последния път, когато я бях срещнал. Когато наех апартамента на Виа деи Фораджи, момичето с бялото кученце, както я наричаше Лия, стана първата ни приятелка в квартала. Веднъж, докато търсех къде да пазарувам, тя излезе от съседна къща да разходи кученцето си — добре гледан териер, който се държеше като стар аристократ, но страдаше от параноята на всяко дребно животинче, тоест имаше подчертана нетърпимост към градските тълпи.
Опитах се да я заговоря с оскъдния си италиански, който звучеше още по-странно поради южнокаролинския ми акцент. Поздравих я, обясних й, че съм американец, че съм отскоро в квартала, че имам тригодишна дъщеря, че името й е Лия и че бих искал да зная къде мога да пазарувам. След този дълъг монолог бях напълно изчерпал както себе си, така и речниковия си фонд. Момичето с бялото кученце отметна назад глава и се изсмя.
— По дяволите! — ядосах се аз. — Сам ще се оправя.
— Но аз говоря английски — спря ме тя. — Майка ми е италианка, а баща ми работи за Юнайтед Прес Интърнешънъл.
— Тогава, моля ви, не ми превеждайте какво съм изтърсил. Моля ви! Казвам се Джак Маккол.
— Наташа Джоунс — каза момичето. — Сега ще ви разведа из всички магазини наоколо, за да се запознаете с хората. Те са много приятни, сам ще се уверите.
Сега се приближих на пръсти до нея.
— Извинете. Случайно да се казвате София Лорен?
Наташа се обърна рязко, видя ме и се изсмя.
— Синьор Маккол, откога не сте идвали насам?
— Това е Ледар Ансли, моя приятелка от Щатите — поклоних се аз.
Наташа направи лек реверанс и попита:
— Познавахте ли майката на Лия?
— Много добре. Ние всички отраснахме заедно.
— И синьор Маккол винаги ли разказваше смешки? — попита тя, без да гледа към мен.
— Винаги — отвърна Ледар.
— И все такива, на които изобщо не можеш да се засмееш.
— Точно такива — потвърди Ледар.
— Значи никак не се е променил — заключи Наташа и ми се усмихна лукаво.
— Наташа е влюбена в мен — обясних на Ледар. — Нали знаеш, често се случва, когато млади момичета срещнат красив и елегантен възрастен мъж.
— Синьора, не му вярвайте — рече Наташа.
— Ела у дома, Лия получи нови касети на Брус Спрингстийн — поканих я. — Тя много ще ти се зарадва.
— Може би ще дойда — каза Наташа и тръгна да си върви, но след миг се върна.
— Днес един американски турист е бил убит край Салерно — пошушна ми тя. — Татко ми каза.
— Пак ли терористи? — попитах.
— Кой знае? — рече тя. — Но, общо взето, американците трябва да внимават. Ледар също. Обясни й.
— Как се обяснява такова нещо?
— Кажи й, че в Италия положението е сложно — подсказа ми тя и точно тогава зърнах Джордан Елиот, който ни наблюдаваше от една странична уличка.
В първия миг се извърнах, тъй като никога не го бях виждал на публично място. Поведох припряно Ледар по стълбите, които извеждаха от площада, но междувременно той изчезна. В Рим няма нищо по-невидимо от свещеник или монахиня. Човек ги среща всеки ден, от всички краища на света, да ситнят из града в редички като гъски.
