След като настаних Ледар Ансли в гостната, веднага й разказах за сутрешното убийство и я поканих да прекара с мен един типичен ден на живеещ в Рим американец. Тя беше живяла две седмици във Венеция и Париж главно в компанията на Майк и неговите несекващи спомени за собственото му семейство и родния ни град, опитвайки се да я приобщи към екипа на последния си проект. Поведох я из криволичещите улички на Рим, защото това бе единственият начин да загърбим темата. В Рим ти трябват само десетина минути, за да забравиш, че на този свят има и други градове. Да наблюдавам как Ледар изпада във възторг пред всеки камък с надпис или порутена колона представляваше за мен огромно удоволствие. В Рим всяка твоя крачка съвпада с крачките на някой отколешен цезар, папа или варварин. Сякаш се носехме над историята на Запада, докато Ледар ми разказваше за Уотърфорд. Цивилизациите се бяха подредили на пластове като колосани ризи в шкаф.
Когато изкачихме хълма, спряхме и се загледахме в една красива млада двойка, която излизаше от параклиса на Палацо деи Консерватори, сред радостните овации на роднини, приятели и случайни минувачи като нас.
Двамата с Ледар си пробихме път из тълпата, влязохме в двора на музея, където гигантските части на статуята на Константин Велики стояха разхвърляни в пълен безпорядък из целия двор. Минахме покрай огромна жилеста ръка, голяма колкото корабна кухня — само показалецът й беше по-висок от мен
— Тъй като си писателка, Ледар, и тъй като пишеш на английски, тук има нещо свято, което непременно трябва да видиш — казах и посочих латинските слова върху един антаблеман.
— Но аз не разбирам латински — отвърна Ледар. — Какво пише?
— Една възрастна англичанка ми показа тази плоча, когато бяхме тук с Лия. Каза ми, че е поставена в чест на император Клавдий, превел римските легиони през Ламанша. А после добави: „Представяте ли си изумлението на нашите деди, като са видели слонове да дебаркират по брега край Дувър?“
— Сигурно са се чувствали като нас, когато за пръв път видяхме телевизия — каза Ледар и се усмихна.
— Тихо! — изкомандвах. — Без шеги. Когато Клавдий се завърнал след успешната си кампания в Англия, той заръчал да бъде изписан този надпис върху „лист“ най-качествен бял мрамор. Погледни внимателно тези четири неравни букви: БРИТ.
— Нищо не разбирам. Предавам се — каза Ледар.
— Тук за пръв път се споменава името Британия, английският остров. Нашият роден език, скъпа южнячко, е започнал оттук.
— Не мога да си го представя. От такива неща получавам главоболие — рече Ледар.
— На това място трябва да коленичим, изпълнени с благоговение.
— Направи го ти, скъпи. Аз съм с чорапогащник, страх ме е, че ще си пусна бримка.
— Ха! Не си голяма романтичка.
— Романтичка съм, когато става дума за хора, Джак — отвърна Ледар. — Но когато става въпрос за камъни, умея да сдържам чувствата си.
Излязохме от музея и тръгнахме към Римския форум. На Виа ди Сан Теодоро спряхме да пием вода от чешмичката пред Белгийското посолство. Кристално чиста и студена, тази вода извираше от Апенините и имаше вкус на сняг, топящ се в шепите на горска самодива. Продължихме по улицата към антикварния магазин, където веднъж месечно плащах наема си.
Когато влязохме, Саво Рашкович се бе навел над дебела книга с кожена подвързия. Саво погледна Ледар и каза:
— Най-накрая и ти си намери приятелка. То не е нормално мъж да кара толкова дълго без жена. Аз съм Саво Рашкович.
— Приятно ми е да се запознаем, Саво — каза Ледар на високия елегантен мъж, който взе ръката й и я целуна. — Казвам се Ледар Ансли.
— Здравей, Джак, приятелю — каза Саво. Имам толкова красиви неща за теб. Пък и ти имаш добър вкус, само че си без пари.
Сложих ръката си върху рамото на един венециански благородник, изработен от дърво, който беше висок точно колкото мен и стоеше пред входа на магазина.
— Защо не ми продадеш венецианеца. След всички наеми, които съм ти изплатил, сигурно ще ми направиш отстъпка.
— За теб — специална цена! — каза Саво и намигна на Ледар. — Дванайсет хиляди долара.
— За толкова пари аз жив венецианец ще си купя, че дори и за по-малко — отвърнах. — Това си е чисто обирджийство.
— Да, но по-добре да те обере приятел, отколкото враг, прав ли съм?
Брат му Спиро излезе от задната стаичка на магазина, където обикновено се занимаваше със сметките. Той беше много по-емоционален и веднага се хвърли да ме прегръща и целува.
— Спиро, не го целувай — каза Саво, — преди да си е платил наема.
— Брат ми се шегува. Не го взимай на сериозно — каза Спиро. Американците са много чувствителни, Саво, недей да говориш така. Те не разбират от балкански хумор.
— Това балкански хумор ли беше? — попитах. — Сега ми е ясно защо сте имигрирали в Италия.
— Тази красива жена, тази bell’americana — каза Спиро и целуна ръката на Ледар. — Тя е тук в отговор на нашите молитви. Ще се омъжиш ли за нашия беден наемател?
— О, трябва още много да му говорите — започна Ледар. — Засега дори една среща не ми е определил.
