— Винаги ми е било мъчно за моята майка — казах. — Но сега ще трябва да се обадя на Мария да си събере нещата, защото от утре ще спи тук.
— Ти също върви да си събереш нещата — нареди ми Ледар. — А ние с Лия ще си поговорим.
Така наруших тържествената клетва, която бях дал, след като Шайла се хвърли от моста в Чарлстън. Връщах се у дома.
Това, че нямаше дъщеря, беше най-голямото нещастие в живота на моята майка. Беше родила и отгледала цял отбор момчета, така че нивото на шума в къщата беше винаги над поносимото, а стаите — сгорещени от тестостерон, от енергията на нагона, от сбивания и необуздани инстинкти. Цял живот беше попълвала колекцията си с нови кукли, за да я остави един ден на дъщерята, която така и не роди. Луси Маккол винаги е била крехка като стъкло и затова всички недоумяваха как така даде живот на такова грубиянско племе от грамадни и буйни момчета. Моята майка носеше у себе си болка, която, сигурен съм, една дъщеря щеше до голяма степен да уталожи. Животът й бе обсебен от вечно разпалените страсти на момчета и синове. Нямаше човек, за когото думата „мъжкар“ да важи повече, отколкото за братята Маккол.
Зърнах брат ми Далас, преди той да ме види. Беше третият по ред син и единственият, който пое по стъпките на баща ми в адвокатската професия. Далас отдавна се бе научил умело да потиска буйната си натура и да държи под похлупак тъмната си половина.
Здрависахме се и си разменихме по няколко любезности със сдържан тон.
— На тръгване не се сбогува с никого от нас — каза Далас, докато отивахме към лентата за багажа.
— Бързах — отвърнах аз, раздрусах му ръката и отсякох — „Довиждане, Далас“.
— С тази палячовщина само ще влошиш още повече нещата — рече Далас. — Имаме много въпроси към теб, Джак.
— Нямам никакво намерение да ви отговарям, Далас.
— Не можеш ей така да се върнеш в живота на едно семейство след петгодишно отсъствие и да влезнеш в него, сякаш нищо не се е случило...
— Разбира се, че мога. Аз съм свободен човек и американец, роден съм в демократично общество и в целия свят няма закон, който може да ме задължи да си общувам с моето ексцентрично семейство.
— С изключение на законите за благоприличие — каза Далас, докато изчаквахме багажа. — Трябваше да доведеш Лия. Искаме да се сближим с нея. Тя трябва да познава и другите членове на собственото си семейство.
— Лия не знае какво означава думата „семейство“ — казах. — Признавам, че в крайна сметка това може да я разцентрова. Но има и вероятност да я направи най-здравомислещото човешко същество на земята.
— Звучи ми като експеримент, като епруветъчно бебе — подхвърли Далас.
— Ти какво предпочиташ: да те отглеждат в епруветка или да те отглеждат мама и татко, както се случи с нас?
— Подвеждащ въпрос, ваша светлост — обърна се Далас към въображаемия съдия.
— Ти как възпитаваш синовете си, Далас? — попитах.
— Ами казвам им, че единственото нещо, за което трябва да внимават на този свят е... всичко. Да се крият от всекиго. Да си пазят главата, да си покриват задника и да не забравят, че у себе си винаги трябва да имат фенер и сух кибрит.
— Типичен Маккол! — изсмях се аз. — Отглеждаш ги така, че да станат типични Макколчета.
— Точно обратното, възпитавам ги така, че да се предпазват от типичните Макколчета — каза Далас. — Още не си ме попитал как е мама.
— Как е мама? — попитах.
— Днес е по-зле.
— В коя болница е?
— Държеше да остане в болницата в Уотърфорд.
— Не сте я закарали в Чарлстън или Савана? Настанили сте я в мизерната уотърфордска болница? По-добре да бяхте опрели дулото в слепоочието и да й пръснете черепа. Далас, доколкото знам, тя страда от левкемия! Човек отива в уотърфордската болница, когато е препил, настинал или има мазол, но за нищо по-сериозно. Ти би ли постъпил в проклетата местна болница, ако имаше левкемия?
— По дяволите, не! — призна си той. — Но мама сама настоя да остане в Уотърфорд. Сега имаме много нови постъпления. Дори собствен хирург.
— Значи с нея е свършено — заключих аз. — Ще умре от собствената си глупост. Сериозните болести се нуждаят от сериозни лекари, а сериозните лекари отиват да работят в сериозни градове, за да печелят сериозни пари. Само мухльовци постъпват в мухлясала болница като нашата, също както лайната отиват в клоаката, защото там им е мястото. Ето го и моят багаж.
— Смяташ ли, че е редно да търпя възраженията ти срещу лечението на мама, след като за цели пет години веднъж не попита как е? — каза той. — Обаждането на Дюпре не беше съгласувано, а още по-малко приветствано от всички.
— Хич да не ми се беше обаждал! — изсъсках през зъби, вдигнах чантата си от транспортната лента и се влях в тълпата към изхода.
— Сигурно ни смяташ за старомодни — каза той, — но ние принадлежим към онази философска школа, според която, когато майката изрично пожелае да види сина си, ние му пращаме телеграма.
— Трябваше да го направите след смъртта й.
— Мама се е променила през последните пет години. Жалко, че те нямаше сам да се увериш. Новият й съпруг е много мил с нея.
