— И с него ли трябва да се видя? — попитах. Мисълта за допълнително емоционално натоварване ми се струваше непоносима. Сякаш не ми стигаше срещата с роднините. Съвсем бях забравил, че ще ми се наложи да се изправя лице в лице с втория си баща за пръв път.
— Та аз не съм опознал още първия си баща — възнегодувах. — Не виждам защо трябва да си губя времето и да влизам в отношения с човек, който е извършил едно-единствено престъпление.
— Какво престъпление е извършил клетият Джим Питс?
— Сключил е брак с жената, която опропасти живота ми и напълно ме лиши от възможността да намеря щастие приживе.
Далас се изсмя.
— Ха, когато е отглеждала теб, Джак, тя е била новобранец. Още заек. Само изтърсаците усетиха истинския размах на злия й гений.
— Вярно бе, какъв късмет съм извадил — рекох. — Странно създание е мама. Откакто се помня, винаги ме е вбесявала и въпреки това я обожавам. Само мисълта, че може да страда или да има неприятности, ме съсипва.
— Тя е жив парадокс — каза Далас. — Всъщност последното нещо, което човек очаква от майка си.
— Далас, как върви адвокатската ти практика?
— Имам толкова много клиенти, че трябва да им раздавам номерца в чакалнята — каза той. — Наел съм и въоръжена охрана да озаптява тълпите.
— Значи да си съдружник с татко не се оказа чак толкова добра идея — изсмях се аз.
— В малките градчета хората държат адвоката, който ще им пише завещанието или ще им защитава собствеността, да бъде трезвен — каза Далас. — А миналата седмица така се беше отрязал, че по време на свидетелски показания изпадна в несвяст.
— Нали ми беше казал, че вече не пие? — прекъснах го аз.
— Черният му дроб сигурно е заприличал на дестилационна фабрика — продължи Далас. — С една дума, това не помага на работата ни.
— Още ли ме обожаваш като герой, Далас, още ли ме смяташ за бог? — попитах. — Както ме смяташе, когато беше малък.
— Джак, винаги си ми липсвал. Знаеш, че трудно се сприятелявам. Братя сме и нямаме избор. Гледам сериозно на семейството, защото то е всичко, което имам.
— Далас, аз трябваше да излекувам раните си — казах. — Не постъпих много любезно, но навремето това ми се струваше единствената възможност. Смятах, че трябва да се махна, да отида в Рим.
— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той. — Няма проблеми. Но защо бяха тези строги условия: никакви посещения, никакви писма?
— Когато се махнах — казах аз, — исках да изчезна от собствения си живот. Познато ли ти е това чувство?
— Не — отвърна той. — Никак.
— Ние сме различни.
— Харесвам хора като себе си повече, отколкото хора като теб — каза Далас.
— Аз също — отвърнах и двамата се разсмяхме. Въпреки че бяхме семейство от наранени души, минали през много житейски изпитания, все още успявахме да намерим утеха в лечителните свойства на смеха. Този мрачен хумор ни бе запазил както от лицемерната набожност, така и от сляпото отчаяние.
— Как са скъпата ти жена и семейство? — попитах.
— Добре. Благодаря ти, че се интересуваш — отвърна.
— Не се безпокой. Няма да се обърна към нея с „мис Скарлет“, като я видя.
— Много мило — рече Далас.
— Събра ли смелост да й кажеш, че още Линкълн е освободил негрите от робство?
— Виж какво, въобще не ми пука, че мразиш жена ми.
— Аз не мразя жена ти, Далас — отвърнах, доволен от отбранителната му позиция. — Нищо, че се носи като португалска гемия... или медуза в морето. Просто нямам доверие на жени, които плуват във въздуха с блуждаещ поглед.
— Така ти се струва, защото има хубава стойка. Двамата сме много щастливи.
— Щом чуя някой мъж да заявява с патетичен глас, че е много щастлив със съпругата си, без някой да го е питал, веднага ми замирисва на съдебни зали, любовници и среднощни полети до Доминиканската република за спешен развод. Щастливите съпрузи, Далас, никога не споменават този факт. Те просто си живеят на седмото небе и често се усмихват.
— Откога у теб това положително отношение към нещата, Джак? — каза той. — Дълго време ти липсваше.
— Няма нищо по-кретенско от положителното отношение — отвърнах. — То е прекалено американско!
— Радвам се, че отново си тук, Джак — каза Далас и поклати глава. Запали мотора и майсторски излезе от тясното място, където беше паркирал. — Сякаш беше вчера, когато те смятах за най-чудесното момче на света.
— Времето лети.
— Радвам се, че се върна, Джак. дано мама не свърши, преди да стигнем болницата.
Реших да зачекна една по-безопасна тема.
— Къде ще отседна?
— Може да останеш при нас, ако така предпочиташ, но татко настоява да идеш при него. Каза, че можеш да се настаниш в старата си стая.
— Супер! Само за това съм си мечтал — изсъсках през зъби.
— Джак, той се чувства ужасно самотен. Сам ще се увериш. Трудно е да мразиш човек, който е толкова безпомощен и гледа единствено как да ти се докара.
— Напротив, много е лесно.
— Не ти ли писва понякога да се правиш на всезнайко?
— Не! — озъбих се аз. — А на теб не ти ли писва да задаваш глупави въпроси?
