— Няма ли да простиш никога на мама и татко за това, че са такива, каквито са? — попита Далас и се вторачи в тъмната лента на шосето, което водеше от Гардън Сити до малкия мост над река Савана.
— Не, това е единственото нещо, което не мога да им простя.
— Добре, великане — отвърна той мрачно. — Едната половинка от твоите проблеми със света е на път да бъде разрешена.
— Внимавай в пътя, адвокате — отвърнах, — навлизаме в родния щат.
Тъй като Савана служи за граница между два щата, всички други реки бледнеят по важност пред нея. Едно крайпътно табло ни уведомяваше, че се разделяме с Джорджия, а друго ни посрещаше с „Добре дошли“ в щата, където всички деца на семейство Маккол бяха родени, отгледани и белязани с обичаите и диалектите на родния си край.
Но сред членовете на моето семейство се вие и друга река, опасва лагуните на духа и ни обрича на загадъчна, споена със силата на кръвта връзка. Хората около нас винаги са смятали съвсем погрешно, че сме по-близки, отколкото действително сме. Приличаме си един на друг като евтини недодялани копия, но всъщност за повечето неща сме на различни мнения.
Далас винаги се е чувствал добре в южняшката си кожа и никога не се е стремил да бъде нещо по-различно. Всичко, от което е черпил увереност и уравновесеност, се намираше в радиус от сто мили от родната му къща. Носеше се важно-важно и притежаваше сериозност, която отсъства у нас, останалите. От всичките ми братя Далас избра най-утъпкания път, по който бариерите бяха отдавна демонтирани. Сред идолите на неговия живот бяха мъжете, които ставаха църковни водачи в Уотърфорд, членовете на Градския съвет или онези, които оглавяваха кампанията за спонсориране на инициативата „Общ път“. Хората му вярваха, защото старателно избягва крайностите. В нашето сприхаво, необуздано и разкъсвано от дрязги семейство, където крясъците минаваха за повишен тон, а виковете — за разгорещен спор, той винаги е представлявал гласът на разума.
Протегнах ръка и сграбчих врата на брат си. Мускулите му бяха напрегнати и той премигна от болка. Въпреки че Далас бе известен с уменията си на помирител и посредник при деликатни мисии, аз знаех, че това е само поза, която бе усвоил по време на адвокатската си практика. Беше си извоювал репутация на трезвомислещ и практичен човек, но тя му бе коствала скъпо и прескъпо. Беше платил за нея с купища хапчета против киселини в стомаха. Спокойствието, което излъчваше, бе постигнато с тебеширено бялата помощ на успокоителните лекарства. Въпреки че Далас бе проправил професионалния си път чрез измами и притворство, придобивайки фалшива самоувереност и присъствие на духа, той добре знаеше, че мен не може да заблуди с тези номера. Много му се искаше да минава за хладнокръвна глава, но до сърцето му се стигаше само по нагорещена от страсти пътека.
Вдишах въздуха на блатата. Всяка миля ни отдалечаваше от индустриалните изпарения, пречистени от яркото слънце на Савана.
Окъпа ме чист, мек като коприна въздух и с всяка измината миля аз усещах все по-осезателно миризмата на моите момчешки години. Затворих очи и тя изплува пред мен като бавен, откраднат сън; отпуснах се и оставих химията на времето да ми върне онези отдавна прогонени призрачни ухания от моето юношество. Цялото ми тяло се наведе напред в трепетно очакване, когато прекосявахме покрития с пинии пустеещ остров Гарбейд и аз зърнах дългия снажен мост над река Брод Плъм. Някак от само себе си духът ми се отпусна, сякаш потъна в дълбок шезлонг край плувен басейн. И тъй като дори красотата има своите граници, аз завинаги ще остана пленник на тези благоуханни сластни ширини на планетата, обточени с палми и зелени мочурища, които ведно с течащите реки се спускат на север и на юг към малките крайбрежни острови на архипелага, преди величествената гледка на Атлантическия океан да спре дъха ти. Тези мочурливи низини са ме белязали завинаги — като главата на древен крал, отпечатана върху медна монета. За мен целият свят дъхтеше на флотилия скаридоловци, прииждащи с кипналия от змиорки прилив.
— Липсваше ли ти тази миризма? — попита Далас. — Можеш да прекараш и хиляда години в Рим, но аз се обзалагам, че миризмата на тези подгизнали от прилива низини винаги ще ти липсва.
— Рим също си има своите миризми.
— Нима старата тръпка вече я няма? — попита Далас. — Нима можеш да живееш със заместители?
— Не, аз просто живея в друга част на света — казах. — Не може ли?
— И ще възпиташ Лия като италианка, така ли?
— Да. Точно така.
— По-добре изпрати момичето тук. За седмица-две ще я направим южнячка. Нека си знае корените.
— Далас, като започнеш да се правиш на южняк, направо ми призлява — казах му.
— Аз съм южняк до мозъка на костите си — рече Далас и ме погледна. — За разлика от теб не навеждам глава, когато казвам тази дума на глас.
— Знаеш за какво говоря — казах аз и побързах да сменя темата. — Как изглежда мама?
— Като прегазена от кола — процеди той през зъби.
— Как го приемат останалите?
— Страхотно — каза Далас саркастично. — Мама умира от рак. Какво по-хубаво от това?
