— Джон Хардин, всички разбираме, докато се случи лошото — каза Далас. — Тогава вече ни е трудно да проумеем, че това е нещо извън теб и ти не можеш да го овладееш.
— Затова най-лесното е да си биеш инжекциите редовно — каза Дюпре.
— Той е достатъчно голям сам да си реши дали ще си бие инжекцията, или не — намеси се Тий.
— Благодаря ти, Тий — каза му Джон Хардин. — Оценявам постъпката ти.
— Да, ама Тий никога не е налице, когато завесата се вдигне — каза му Дюпре.
— Тий е прав — обадих се аз. — Джон Хардин трябва сам да си реши.
— Джак, много е лесно да даваш съвети тук, а да живееш в Рим — сряза ме Далас.
След тази размяна на мнения Джон Хардин се затвори в себе си, продължи да пали цигара от цигара и се загледа в реката. Забулен в мрачно мълчание и недостъпност, той изглеждаше неутешимо самотен и опасен, въпреки че продължаваше внимателно да слуша какво се говори и да преработва чутото частично и злонамерено през собствения си деформиран филтър. Когато излязохме да се поразтъпчем в градината на болницата, Далас ми обясни в какво се състои проблемът. За Джон Хардин английският език беше инструмент за пораждане на неразбории, недомлъвки и недоразумения. Невинно изпуснати думи добиваха заплашителен смисъл в ума му. Всеки разговор с него криеше опасност от неподозирани криволици и изненадващи обрати. Той беше човек с безброй интереси, изключително начетен, но най-малката промяна в акцента или интонацията беше в състояние да го обърка, след което той напълно изгубваше контрол над себе си. За да стигне до онези спокойни селения, където Джон Хардин се чувстваше в безопасност, човек трябваше да прекоси една мистериозна и зловеща демилитаризирана зона, осеяна с мини, препятствия и наблюдателници, и то не без помощта на ексцентрични и постоянно променящи се пароли. Душевното му равновесие беше нещо много лабилно и неустойчиво.
— Някой от вас изобщо мисли ли за мама? — попита обвитият в цигарен дим Джон Хардин. — За всичко друго говорите, но не и за нея. Някой случайно да се е поинтересувал дали ще живее, или ще мре?
— Джон Хардин, в момента доктор Питс е при нея — каза Дюпре, стана и тръгна към най-малкия си брат. — Той поддържа връзка с нейния лекар.
— Нали знаеш, че той не е нашият истински баща — продължи да се цупи Джон Хардин. — Ако си направиш труда да погледнеш свидетелството ми за раждане, ще видиш, че там не се споменава никакъв доктор Джеймс Питс. Откъде можем да бъдем сигурни, че ни казва истината за мама? Може да вкарва отрова във вените й. Може да я убива бавно, за да задигне всичко онова, което ни се полага по наследство.
— То не е много — каза Далас и предпазливо се приближи към брат ми. — На мен можеш да вярваш, аз съм изпълнител на завещанието й.
— Онова, което ни се полага по право, никак не е малко — продължи Джон Хардин. — Потънали сте в материални блага, за които мама цял живот се е трепала. Но аз съм направен от по-жилаво влакно.
— Доктор Питс ни харесва — обади се Тий. — Той няма да ни измами.
— Той ли? Очите му шарят като на джебчия — каза Джон Хардин.
— По-скоро бих казал, че има проницателен поглед — каза Далас. — Нали е хирург, дявол да го вземе!
— Не, Джон Хардин е прав — побърза да се намеси Тий. — Има нещо смущаващо в очите на доктора.
Липсата на решителност у Тий често го правеше съюзник и противник на две страни едновременно. Така и не можеше да си даде сметка, че това колебание при вземането на страна е всъщност предателство спрямо всички страни.
Далас започна да крачи из чакалнята неспокойно, като подрънкваше с ключовете си из джоба така силно, че всички погледи се приковаха в него. Беше си внушил, че след като се е дипломирал и взел за съпруга момиче от добро семейство, след като и в бизнеса, и в личния си живот се държи делово и с достойнство, това ще му помогне да си спести униженията, свързани с неистовите изпълнения на нашия род. Той винаги се бе срамувал от родното си семейство и винаги се бе мъчил да се разграничи от безкрайните ни чудачества, необузданост и липса на резервираност. След малко отчаяно промълви:
— Това не е семейство. Това е цяла нация.
— Веднъж разбере ли се какво е положението с мама, омитам се — казах аз.
— Невинаги е така — започна да ми обяснява Далас, — но съберем ли се всички в една стая...
— Разбирам, и Данте не би могъл да опише ада по-правдиво — казах.
— Не, че сме го чели този правдивец — каза Далас, после огледа стаята и прошепна: — Знаеш ли, казах на жена си да не идва днес. Не защото не искам да идва, а защото се боя от неизвестността. Никога не знам какво може да се случи, нито на кого може да му изхвръкне чивията. Тук превъплъщенията на позора са неизброими. Аз просто не знам какво да очаквам.
— В нашето семейство това не е трудно — казах. — Очаквай всичко: всякакви мъже, всякакви жени, всякакъв живот.
— О, боже! — изпъшка Далас. — Тъкмо реших, че е настъпило временно затишие и ето ти татко! Как мислите — дали е пиян или трезв?
