— Той нарочно ме дразни. Вие сте свидетели как ме влудява. Нищо ми няма, но имам нужда от малко спокойствие и тишина, за да се почувствам по-добре. Разбира се, ужасно съм притеснен заради мама. Те ни лъжат, ще видите. Но тия лъжи на мен не ми минават. Не казвам, че мама не е болна. Може да е пипнала грип. Но за левкемия и дума не може да става. Мама и левкемия, представяте ли си? Това е невъзможно!
— Не, не си представяме — казах аз. — Успокой се!
— Това трябва да е някаква шега — продължи Джон Хардин.
— Снощи не можах да спя... — обади се баща ми. Ръцете ми трепереха.
— Хъркаше като кютук — изсъска Далас под носа си, отиде до прозореца и го отвори, за да влезе уханието на реката.
— И започнах да се моля на нашия Бог да стори чудо и когато тази сутрин видях изгрева над Атлантика, приех го като знак, че Той е чул молитвите ми и че срещата на клетата Луси с Черния ангел на смъртта няма да се състои.
— О, така ли? Аз пък не знаех, че смъртта била негър — обади се Дюпре, без въобще да погледне баща ни. Внимателно следеше всяко движение на Джон Хардин.
— Татко, млъкни! — изкрещя Джон Хардин. — Не разбираш ли, че е по-добре да си затвориш ченето? Навсякъде около нас гъмжи от изкуствени спътници. Горе в небето. Руснаците са ги пуснали. Така ангелите ни подслушват, като използват спътниците. Те са свързани с разни инсталации и всеки може да ни чуе какво говорим или какво мислим. Затова си затваряй устата.
— Джон Хардин, ела при мен — каза Дюпре с приятелски, но твърд глас.
— Остави момчето ми на мира — прекъсна го съдията. — Разстроен е заради майка си.
— Ето защо живееш в Италия. Ти излезе най-умен — каза Далас и ме погледна в очите.
— Там място колкото щеш, да не мислиш, че всичко е заето — отвърнах му, докато гледах как Дюпре се приближава към Джон Хардин.
— Слушай мен — опита се Тий да успокои Джон Хардин. — Има две неща, за които няма защо да се тревожиш. Това са спътниците и ангелите, хич да не ти пука.
— Говориш така, защото нямаш поглед върху света като цяло — взе да му обяснява Джон Хардин.
Вратата в края на коридора се отвори и Стив Пейтън, лекарят на Луси, се появи заедно с Джеймс Питс. Доктор Питс беше с насълзени очи и докато доктор Пейтън се опитваше да го успокои, Джон Хардин започна да пищи.
— Тихо, синко — заповяда му съдията. — Тук е болница.
Именно сълзите на втория му баща провокираха състоянието на Джон Хардин. Сълзите бяха нещо много рядко сред мъжете от рода Маккол; по-рядко и от перлите в онази сурова съкровищница, където се пазеше цялата им мъка.
— Няма промяна — каза доктор Пейтън. — Няма добри новини, но няма и влошаване на състоянието й.
— Момче, стегни се! — смъмри съдията разплакания си син, който временно бе намалил силата на звука до тихо стенание, за да чуе какво казва докторът.
— Без инжекция ли? — поклати глава Дюпре. — Всичките прилепи в главата му са се разлетели.
Джон Хардин погледна към братята си, които се бяха скупчили в единия край на залата. Затвори очи, опита се да избистри ума си, да се абстрахира от шума и суматохата, но, изглежда, не успя да заглуши бученето и тътена в главата си и тогава двата свята — и неговият вътрешен, и външният — му се сториха еднакво заплашителни.
— Убиват мама там, в онази стая, а ние стоим със скръстени ръце — провикна се Джон Хардин. — Да нахълтаме и да й помогнем! Тя как ни защитаваше от него, когато бяхме малки... Ето го копелето, което убива мама.
— Докторе, запознайте се. Това е Джон Хардин — каза Тий. — Може би сте учили за него в Медицинския факултет.
Джон Хардин пристъпи заплашително, но и някак механично към доктор Пейтън.
— Размърдай се, Джак! — каза Дюпре и двамата се спуснахме да пресечем неуверената атака на Джон Хардин срещу доктора. С добре отиграна маневра го пренасочихме към автомата за кока-кола, където Дюпре пусна седемдесет и пет цента и му подаде чашата.
— Предпочитам диетична кола — намуси се Джон Хардин. — Опитвам се да отслабна. В този град всички са тлъсти като свине, затова искам диетична кола.
— Аз ще взема тази — обади се Далас.
Извадих от джоба си куп дребни и започнах да търся монети по двайсет и пет цента. Преобладаваха обаче италианските.
— Какво е това? — заинтересува се Джон Хардин, взе една италианска монета от дланта ми и я вдигна срещу светлината.
— Това са хиляда лири — отвърнах. — На монета.
— Каква тъпа страна- рече той. — Нямат ли монети по четвърт?
Джон Хардин пусна италианската пара в автомата и тя падна, без да задейства системата.
— Нищо не струва. Дори машината не я иска.
Но поне за момента монетата свърши добра работа — отклони вниманието на Джон Хардин.
Докторът ни изгледа и от погледа му разбрах, че нашата непредсказуемост и сприхавост очевидно го изнервят.
