Моят баща владееше до съвършенство всички ритуали и протоколи на тържественото появяване, особено като беше трезв. Цъфна на прага гладко избръснат и безупречно облечен. Стоеше изпънат като струна. Очите му обходиха стаята като хищник, който оглежда ловната си територия за плячка.
Преброих до четири и вдишах дълбоко; миризмата на одеколона му „Английска кожа“ нахлу в ноздрите ми заедно с всички най-лоши спомени от детството ми. Ароматът на този одеколон беше сигурен знак, че баща ми ще се опита да коригира поведението си и да не пие поне през следващите няколко дни. Той като че ли притежаваше вграден барометър, който му показваше кога е прекалил, или пък някакво друго устройство за саморегулиране, което се нуждаеше от по-фина настройка. Той не беше просто алкохолик, той беше хитър алкохолик. Използваше трезвеността като изненадващо оръжие. Спомням си как през цялото ми детство току спираше да пие, напръскваше се с одеколон и по този начин подхранваше у всички, които го обичаха, илюзията, че животът може да бъде и по-различен. Това беше най-мръсният му номер. Но с течение на времето ние се научихме да не се хващаме на въдицата „татко е трезв“.
— „Английска кожа“ — казах аз. — Ухае ми на тормоз.
— Физически се разболявам, щом подуша тази миризма. Наистина, не се шегувам. Непрекъснато му купувам други одеколони, но не! Никога не си слага от тях — каза Далас. — Цялата ми кантора вони на това чудо.
— Момчета, искам да ви благодаря, задето снощи се погрижихте за баща си — каза негова светлост с мек и добродушен глас. — Тази история с Луси така ме е съсипала, че чак вчера си дадох сметка колко съм изтощен.
— Няма нищо, папа — обади се Тий.
— Тази сутрин обаче се събудих като кукуряк — продължи съдията.
— Не познавам друг човек, на когото махмурлукът да се отразява толкова добре — подхвърли Дюпре с безизразна физиономия.
— Според мен нейната левкемия е вече пътник, както казвам аз — продължи баща ми. — Битката е спечелена и само след месец-два ще има да се смеем, като се сетим как сме киснали в тази чакалня. Погледнете се на какво приличате! Увесили нос, сякаш гемиите им са потънали. Я по-бодро!
— Татко, нямаме нужда от водач на отбора — обади се Далас, — а от баща. Той повече работа ще ни свърши.
— Едно по-положително мислене може много да ви помогне в живота — каза негова светлост. — Затова, момчета, време е да го усвоите.
— Това не е чак толкова лесно — каза Дюпре, — особено когато майка ти умира от рак.
— Не ставай смешен, брат ми — обади се Тий, — нима такава дреболия може да те разстрои?
— Може би просто не съм във форма — отвърна му Дюпре.
— Спокойно, момчета — опита се да ни успокои съдията. — По-добре от вас познавам онази жена там. Тя има жилав корен и няма да се даде току-така, слушайте ми думата. Красива е като картинка и това подлъгва хората да я съжаляват. Ама тя е като троянски воин. Ръката й в огъня да сложиш, пак няма да издаде паролата към Троя.
— Скъпият ни татко — обади се Тий. — Пак започва с Омир.
— Татко, моля те, седни — подкани го Далас. — Лекуващият лекар ще дойде след малко да ни съобщи дали има промяна в състоянието й.
— Няма рак, който да убие Луси Маккол — заяви съдията. — Тя е костелив орех. Ще отида в стаята да я успокоя, че съм до нея. Знам как да утеша Луси, правил съм го, когато светът се сгромолясваше край нас. Винаги съм бил нейната опора, нейният единствен пристан в бурния живот. По време на съдийската ми кариера съм изслушал безброй казуси. Аз съм юрист и цял живот съм се интересувал от правото. Знам го по вода. Познавам неговото величие и неговото бездушие.
— Ей, татко — прекъсна го Далас. — Не се намираш пред съдебни заседатели. Ако си забравил, ние сме само твои синове. Не е нужно да ни държиш речи.
— Когато законът не помага, както понякога се случва, тогава разчитам единствено на молитвите.
— Знаеш ли, повече го харесвам, когато е пиян — каза Тий, видимо раздразнен от разговора.
— Никой не го харесва, когато е пиян — поправи го Далас. — Ти имаш предвид, когато припадне от пиене.
— Хайде да се поразходим с колата — каза Дюпре на Джон Хардин, който неспокойно крачеше из стаята като преместен в нова клетка леопард.
— Татко, престани! — обадих се аз, защото изразът в очите на Джон Хардин не ми хареса. Сякаш нещо от самия него излизаше навън и го забулваше. Имаше погледа на избягал кон.
— Братле, ще отида да ти взема едно кафе — обърна се Тий към Джон Хардин.
— Кофеинът само ще влоши положението му — каза Дюпре.
— Кой ти е казал да отговаряш вместо мен? Да не си ми адвокат? — озъби се Джон Хардин на Дюпре. — Да не съм те назначил за бавачка? Кой ти е казал въобще, че можеш да се разпореждаш с живота ми?
— Никой — измънка под носа си Дюпре, като продължи да прелиства едно списание, без, разбира се, да го чете — напрегнат, готов да скочи всеки миг. — Освен сляпата съдба.
