Научихме се да отмерваме времето по капките, които минаваха през пластмасовата тръба, отвеждаща към забитата в ръката на мама игла. Пулсът на сърцето й се разписваше върху лист милиметрова хартия под зоркия взор на дежурните сестри. Лекуващият доктор ни изнасяше сведения два пъти на ден със сух безизразен глас. Тий донесе футболна топка и още на следващия ден излязохме на паркинга да поритаме. Температурата на мама спадна. За пръв път ни обзе предпазлив оптимизъм.
На другия ден, след като излязох от болницата, отидох направо вкъщи, поспах известно време и после с колата на мама поех към мочурищата, където се намираше наскоро купената къща на Майк Хес.
Тя представляваше една фантастична нелепост, въпреки че бе заобиколена от изящна градина, в която цветята бяха групирани в отделни редици — момини сълзи, нарциси и незабравки. Лехи от азалии опасваха къщата като рамка на картина, а в страничния двор кучешкият дрян припламваше като нажежено до бяло огнено кълбо.
Къщата бе построена в онзи псевдоюжняшки стил, който е най-голямата атракция и най-големият позор на местните предградия. Всички подобни къщи представляват безвкусна имитация на Скарлетовата Тара.
Тръгнах бавно из грижливо фризираната градина, сякаш се боях да вляза в къщата. Минах покрай една гардения и сърцето ми ненадейно се сви при мисълта, че съм изоставил майка си в кома.
Гласът на Ледар ме сепна:
— Добре дошъл, Джак.
Обърнах се, погледнах красивата жена, която стоеше пред мен, и леко я целунах по устните като брат.
— И вътре ли е същата безвкусица? — попитах Ледар с насочен към къщата пръст.
— За вътрешното обзавеждане Майк е използвал свой колега от Холивуд — отвърна Ледар. — Докарал го със самолет дотук и му връчил непопълнен чек. Какво да ти кажа — нещо средно между Монтичело и „Хиляда и една нощ“. Уникално!
Тръгнахме по пътека от тухлички към главния вход. Вътре къщата изглеждаше набързо обзаведена; сякаш всичко бе случайно купено, а не специално подбирано и всяка стая беше по-стерилна на вид от предишната. Няколко английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, висяха на стената във всекидневната: бледи, немощни англичани, яздещи до хрътките си по гипсовите стени на Южна Каролина.
Ледар сякаш прочете мислите ми и каза:
— Майк е много чувствителен по отношение на ловните си гравюри. Домът му в Лос Анджелис е пълен с тях.
— Разбирам — отвърнах. — А къде е самият стопанин?
— Той се обади от летището по мобифона си — отвърна тя. — Всеки момент ще бъде тук. Нека те предупредя: каза, че след вечеря ще пристигнат някакви мистериозни гости за по едно питие.
— А ти как си дошла? Не видях друга кола отпред.
— С моторницата на татко. Пресякох реката и ето ме тук — каза Ледар.
— Значи продължаваш да си на „ти“ с реката — възхитих й се аз.
Тя се усмихна.
— Мога ли да помогна с вечерята? — попитах.
— О, не ти ли казах? — учуди се тя. — Трябва да я сготвиш.
— Чудесно!
— Нали ти пишеш готварски книги. Аз пиша само сценарии. Трябваше да се досетиш. Татко ми връчи цял леген скариди.
— Тогава ми помогни да ги изчистя. Взела ли си спагети?
— Всичко съм взела. Майк ми нареди да заредя къщата и аз изкупих магазините на Чарлстън.
Неписан закон е, че хора, които не готвят и не са кулинари, притежават най-хубавите и най-добре обзаведените кухни и в това отношение Майк не правеше изключение. Застанали един до друг пред безупречно чистия му кухненски плот, ние с Ледар започнахме да чистим скаридите — извадихме бялото месо от бледите им полупрозрачни черупки. С остър нож махнах дългата мастиленосиня вена, която минаваше от главата до опашката.
— Работиш ли по проекта на Майк? — попитах.
— Не сме се събрали тук случайно. — Ледар кимна. — Майк бе чул за майка ти и веднага ми се обади в Ню Йорк. Не се е отказал от идеята и ти да участваш по някакъв начин. Всъщност как е майка ти? Доколкото разбирам, още няма подобрение.
— Пълна неизвестност — отвърнах, а после тактично смених темата.
— Ти къде си отседнала? При вашите ли?
— Засега — отвърна тя. — Предполагам, че ще ми трябват поне шест месеца подготовка, преди да напиша и един ред. За теб все още има запазено място в проекта. Ще бъда много щастлива, ако го заемеш.
— Това не е за мен, Ледар.
— Помисли си. Майк гледа много сериозно на тази работа. Ако нещата потръгнат, това ще бъде най-дългият сериал в историята на киното.
Погледнах дали водата за спагетите е завряла.
— В този град не са се случили толкова неща, че да има материал за сериал. Не са се случили достатъчно неща дори за рекламен клип от шейсет секунди.
Ледар ме погледна.
— Ние с теб сме двама от главните герои... разбира се, в по-късните епизоди. Имената ще бъдат други, всичко ще бъде романизирано, но ще сме вътре.
— Майк, разбира се, ми спести тази подробност.
В същия миг чухме, че пред входа спира кола. Майк влезе в къщата тичешком.
— Джак, съжалявам за майка ти — каза той и ме прегърна. — В Холивуд има най-малко стотина души, за които бих платил, само и само да им се случи една левкемия, а Бог я раздава на такива прекрасни хора като майка ти.
— Благодаря ти, Майк.
