— Семейството ми се обедини около мен. Брат ми Далас се зае с делото, без да поиска и цент. Когато се стигна до кръстосан разпит, Фоксови се провалиха. Освен това, преди да се самоубие, Шайла бе оставила писмо. Нашите също свидетелстваха в моя полза. Никога не бях подозирал, че могат с такова достойнство... с такова великодушие, въпреки всичко, преживяно от нас, да ме защитят. Тогава ги видях в нова светлина — не знаех, че притежавам такова съкровище. И затова, когато заминах за Италия веднага след процеса с намерението никога повече да не се върна, те толкова се обидиха.
— Били са прави.
— Сгреших — признах си аз. — Но вече нищо не мога да променя.
— Шайла не би одобрила твоето решение да скъсаш окончателно с Юга.
Долових леко неодобрение в гласа й и вдигнах очи.
— Имах нужда да си отдъхна от Юга — казах най-накрая. — Мисълта за него ме изтощава, животът в него ме превъзбужда, а опитите ми да го анализирам ме влудяват.
— Ако Майк се откаже от проекта си, аз ще напиша нещо за всички нас — каза Ледар.
— Опиши ме като момче от Чарлстън, за да не се налага майка ти да дезинфектира верандата всеки път, щом ме зърне пред къщата си.
— Не го е правила всеки път — рече Ледар. — Тя просто искаше да те научи да използваш задния вход.
— А ти как се разбираш с родителите си?
— Татко ме гледа и си мисли: „Лошо семе.“ Мама ме гледа просълзена и си мисли: „Развалено яйце.“ И на двамата им призлява при мисълта, че тяхното момиче изпусна шанса да стане губернаторска съпруга.
— Ако той стане губернатор, птиците вече няма да идват да зимуват в Южна Каролина.
— Джак, не се отказвай от този филм — неочаквано каза Ледар.
— Защо? — попитах я. — Идеята не ми харесва. Крие опасности.
— Може би така ще се опознаем по-добре, вече като възрастни — каза тя. — Ще видиш, аз няма да те разочаровам.
Ледар протегна ръка и улови моята.
— И това е най-голямата опасност — отвърнах.
На следващата сутрин тръгнах по обления в слънчева светлина път през мочурищата и ниските шубраци, който извиваше над безброй заливчета, дето се пълнеха с вода само по време на прилива и се разливаха към ширналия се в далечината Атлантически океан. Един негър хвърляше мрежа за скариди от невисок мост, макар че имаше отлив. Тя се изду като поличка на балерина с подгъв от съвършено очертан кръг, цопна във водата и потъна.
Спрях на остров Орион и казах името си на дежурната по охраната. Тя ме измери с поглед, сякаш бях дошъл да крада сребро и порцелан, които несъмнено изобилстваха на богаташкия остров. С неохота ми издаде временен пропуск и ми обясни как да стигна до дома на семейство Елиот.
Беше красива къща на два етажа, която гледаше към океана. Почуках и след малко на прага се появи самата Селистайн Елиот. Видя ме и се хвърли да ме прегръща.
— Все още си така огромен — каза тя.
— Все още си така хубава — отвърнах.
— Не, вече не съм. Следващият месец ставам на шейсет и осем — каза Селистайн, но грешеше. Лицето й притежаваше естествена красота, която времето можеше да промени, но не и да заличи.
Селистайн Елиот беше съвършената съпруга на военен — прислужница и помощница на необикновено бързото му издигане през всички чинове на Военноморската пехота. Тя беше дама, която се открояваше и блестеше без никакво усилие, а мъжът й изглеждаше доста по-издигнат, отколкото беше в действителност, само защото бе успял да привлече вниманието на тази необикновена жена. Тя имаше дарбата да удостоява хората с ласкаещо ги внимание, особено онези, от които зависеше кариерата на мъжа й.
Мнозина, включително самата Селистайн, смятаха, че генерал Рембърт Елиот можеше да стане главнокомандващ Военноморския флот, ако не беше имал деца. Неговото единствено дете Джордан бе успяло да навреди повече на кариерата му, отколкото японският куршум, който едва не го бе оставил на място в битката при Тарауа.
Селистайн ме покани в хола и наля две чаши кафе, докато аз се любувах на океана. След като си разменихме всички възможни любезности, й подадох плик с две писма и подаръци от сина й.
— Селистайн, има нови неприятности — казах съвсем тихо.
— Много повече от друг път, скъпа — обади се дълбок мъжки глас и глухо отекна, преди тя да успее да се обади.
Рембърт Елиот — военноморски генерал до мозъка на костите си — фиксираше жена си със синеок поглед, бистър и елементарен като морски въздух. Беше застанал в антрето, което водеше към задния вход на къщата. Лицето на Селистайн загуби цвят и израз. Аз се пресегнах хладнокръвно и издърпах двете писма, които държеше в ръцете си.
— Подай ми тези писма, Джак — заповяда ми генералът.
— Те са мои. Аз съм ги писал — отвърнах аз и се изправих на крака.
— Лъжец! И ти, и жена ми, и двамата сте лъжци! — извика той с лице, така разкривено от гняв, че изглеждаше цинично. — Селистайн, ти си предателка. Собствената ми съпруга — предателка!
— Как мина голфът, който трябваше да играеш в Хилтън Хед, генерале? — попитах аз. Не очаквах, че той ще си бъде вкъщи.
— Спипах ви на местопрестъплението, а? — каза генералът.
