Загледах се в лицето на генерала и за миг почувствах прилив на съчувствие към този емоционално ограничен, стегнат като навита пружина човек. Устните му бяха тънки като острие на нож. Беше нисък, но с фигура на здравеняк, някъде между шейсет и пет и седемдесет години. В погледа му трептяха синеоки пламъчета, които ужасяваха мъжете и омагьосваха жените. Цял живот хората се бяха страхували от Рембърт Елиот и този факт му доставяше огромно удоволствие. Той беше от мъжете, които Америка ухажваше по време на война, но се чудеше къде да ги дене след подписване на примирието.
Подобно на много други като него, прекарали живота си в тренировки да убиват вражески войници, Рембърт Елиот се бе превърнал в чудовищен съпруг и баща. През целия си брачен живот се бе отнасял към жена си като към свой адютант, който не може да покрие нормата за физическа подготовка. Джордан бе израсъл с целувките на майка си и юмруците на баща си.
Генералът се надигна тежко, взе снимките и отново се вторачи в тях.
— Този свещеник. Това е синът ми, нали? — обърна се той към мен.
— Откъде да знам? — отвърнах. — Това е моят изповедник. Генерале, трябва да ходите по-често на църква. Тогава ще знаете за съществуването на онази малка преградка, която отделя свещеника от изповядващия се грешник. Тя не е поставена случайно там, а за да не могат двамата да се видят и разпознаят.
— Твърдиш, че това не е синът ми, така ли? — попита генералът.
— Твърдя, че това е моят изповедник — повторих аз. — Никой съд не може да принуди моят изповедник да свидетелства срещу мен и обратното.
— Мисля, че това е синът ми.
— Чудесно тогава. Поздравления. Най-накрая отново заедно! Не обичаш ли щастливия край, генерале?
Селистайн се приближи и застана пред съпруга си. Гледаше го право в очите.
— Да, Рембърт, това е Джордан — каза тя. — Всеки път, когато сме посещавали Рим, аз отивах да се видя с него. Казвах ти, че излизам да правя покупки.
— Лъжкиня! Лъжкиня! — изсъска генералът.
— Не, скъпи — отвърна му тя тихо. — Майка. Майка.
— Значи ти си куриерът — обърна се генералът към мен.
— Може и така да се каже — отвърнах.
— А аз исках да направя от него морски офицер — каза генералът.
— Това ми звучи като Архипелаг ГУЛАГ — казах.
— Джордан израсна през шейсетте години — продължи той. — И това го затри. Какво знаете вие за преданост и патриотизъм, за стойностите и морала, с които ние бяхме отгледани?
— Защо не попиташ какво знаем за малтретирането на деца? — изрепчих му се аз.
— Вие бяхте поколение от лъжци и страхливци. Поколение от кръшкачи, които само гледаха как да се измъкнат от задължението към родината си, когато Америка имаше нужда от вас.
— Току-що проведох същия кретенски разговор с Кейпърс Мидълтън — прекъснах го аз, приближих се до Селистайн и я прегърнах. — Преместил се е в друг манастир, в друга част на Рим. В безопасност е — казах й аз. — Съжалявам, че трябваше да унищожа писмата му. — И напуснах къщата.
Докато влизах в колата на мама, генерал Елиот цъфна на прага и ми извика:
— Маккол!
— Да, генерале.
— Искам да видя сина си — рече той.
— Ще му предам, генерале. И тъй като никога преди не е имал баща, този път идеята може да му се понрави.
— Ще ми помогнеш ли да уредим срещата?
— Не, няма.
— А мога ли да знам защо?
— Защото ти нямам доверие, генерале — отвърнах.
— Тогава какво предлагаш да направя? — попита той.
— Да чакаш — отговорих.
— Нима не вярваш, че човек може да се промени?
— Не, не вярвам.
— Умник! — каза генералът. — И аз не вярвам.
Селистайн се затича към мен.
— Джак, бягай бързо в болницата. Тий се обади. Майка ти е излязла от кома.
Всичките ми братя, с изключение на Джон Хардин, бяха пред главния вход на болницата и ме чакаха. Изскочих от колата и те ме наобиколиха, заблъскаха ме и всички започнахме да се прегръщаме.
— Мама! — изкрещя Тий. — Тя успя!
— Бива си я — каза Дюпре.
— Нашето момиче няма да се даде на някакъв си рак, я! — рече Далас.
— Бог да ме прости, но и досега си мисля, че тя нарочно се преструваше, че умира — каза Тий. — Ей така, за да ни накара да се чувстваме виновни.
Дюпре го потупа закачливо по рамото.
— Мама има да мисли за по-важни неща от това да те кара да се чувстваш виновен.
— Така ли смяташ? — рече Тий. — Какви например?
— Само доктор Питс я е виждал — каза Дюпре този път на мен. — Той смята, че ти трябва пръв да отидеш при нея.
Сестрите бяха преместили Луси от интензивното отделение и сега семейството ни се събра в друга, по-приветлива чакалня.
Всички бяхме обзети от еуфория и дори вечно навъсеният отец Джуд изглеждаше доволен от новото развитие на събитията. Струпахме се около доктор Питс, за да ни повтори какво му е казал лекуващият лекар. Температурата бе спаднала, кръвното налягане се бе стабилизирало, в резултат на което тя бавно идваше в съзнание. Ние с братята ми се държахме като затворници при обявяване на амнистия. След дългите дни на потиснатост сега се чувствахме странно въодушевени и превъзбудени.
— Джак, защо не влезеш при майка си? — попита доктор Питс.
— Кажи й няколко вица — обади се Тий. — Сега й трябват няколко порции гръмогласен смях.
