— Това не е спипване, а най-обикновено натрапване — казах. — По-добре направо се присъедини към нашата скромна компания.
— Кейпърс Мидълтън ми даде тези снимки, които са направени в Рим — започна генералът. Смяташе да ги подаде на жена си, но премисли и презрително ги хвърли на пода. Селистайн не каза нищо, само ги събра. Загледа се в една от снимките, на която се виждаше бледият й, аскетичен син.
След това Рембърт Елиот направи нещо, което изненада не само жена му, но и мен. Отстъпи назад, докато Селистайн събираше разпръснатите по земята снимки. Тя смутено зачака следващия му ход, който очевидно не можеше да предвиди. За съжаление във военните училища, които генералът бе завършил, никой не го бе научил как да действа при сблъсък със собственото си малобройно семейство, как да отбива атаки или да потушава разногласия. В този момент дори собствената му съпруга, която го гледаше предизвикателно, му се струваше като вражески скаут, промъкнал се, за да взриви къщата му.
Сега, когато се видя, че този човек на действието не е в състояние да действа, аз побързах да се възползвам от вцепенението, в което бе изпаднал. Оставих го да стои като истукан, влязох в банята на първия етаж, накъсах писмата на Джордан на малки парченца, хвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата. Когато се върнах в хола, Селистайн и генералът бяха седнали един срещу друг и се гледаха така, сякаш измерваха новопоявилото се недоверие помежду им.
— Накара ме да присъствам на погребението на сина ми, който ме опозори, а много добре си знаела, че е жив, така ли? — попита генералът.
— Мислех, че е мъртъв — отвърна тя.
— А защо не ми каза, след като си научила истината?
— Защото ти го мразеше, генерале — обадих се аз. — Ти винаги си го мразел и Джордан знаеше това, знаеше го и Селистайн, и аз, и ти също. Затова не ти е казала.
— Имам право да знам истината — каза генералът. — Твое задължение е да ми кажеш.
— Аз не съм морски пехотинец, скъпи, не съм на твое подчинение. Тази малка подробност, изглежда, непрекъснато ти убягва.
— Говоря за твоето задължение като съпруга — поправи се генералът.
— А защо да не поговорим за твоето задължение като баща — изрепчи му се тя сърдито. — Дай да поговорим за твоето държане към сина ти, откакто се е родил. Как съм търпяла да биеш и тормозиш това прекрасно и чувствително дете.
— Като малък беше женствен и мекушав — каза генералът. — Знаеш много добре, че всичко друго мога да понеса, но не и това.
— Съвсем не беше женствен — озъби му се тя. — Беше мил и внимателен, но ти, разбира се, не можеш да правиш разлика между двете.
— Щеше да стане като тях, ако бях поверил отглеждането му изцяло на теб — отвърна й той, а в гласа му се прокраднаха нотки на обвинение и презрение.
— Като тях ли? — попитах.
— Иска да каже педераст — уточни Селистайн.
— О, ужас на ужасите! — казах. — Съдба, по-зла и от смъртта.
— Точно така — кимна тя.
— Нямаше да искам толкова много от него, ако можеше да ми родиш други деца.
— Разбира се. Колко удобно — пак аз съм виновна.
— От единака не става добър войник — каза генерал Елиот. — Единакът е опасен за всяка част, защото не умее да се приспособи към групов живот.
— Нещо като теб, скъпи — обади се Селистайн — ... в семейството.
— Ти никога не си разбирала военните.
— Напротив, разбирам ги прекалено добре — изсмя се тя.
— Цели четиринайсет години аз мисля, че синът ми е мъртъв — каза генералът и се обърна към мен. — Как очакваш да се чувствам сега?
— Радостен — подсказах му.
— Вече съм уведомил съответните власти — каза той.
— Какво им каза? — попита Селистайн.
— Името на църквата, в която са направени снимките — отвърна той. — И това, че не е изключено да е извършил престъпление. Джак, има много въпроси, на които ще трябва да отговаряш.
— И малко отговори, които да дам, генерале — отвърнах.
— Предполагам, че си унищожил писмата — каза той.
— Бях нахвърлял някои неща за Ледар Ансли.
— Предай й, че искам да я видя — обади се Селистайн. — Чух, че е тук.
— Джак — каза генералът, — мога да те арестувам за укриване на беглец.
— Разбира се, че можеш — отвърнах. — Само че къде е беглецът. Престъпникът, когото подозираш, е официално обявен за мъртвец.
— Нима отричаш, че човекът от снимките е моят син? — попита генералът.
— В Италия аз нямам друг избор, освен да посещавам малкото изповедници, които говорят английски — казах.
— Това е Джордан, нали, Джак? — попита генералът настойчиво, забравил всякаква предпазливост.
— Не знам, не мога да преценя — отвърнах.
— Значи, не искаш. А ти, Селистайн?
— Скъпи, въобще не разбирам за какво говориш.
— Всички тези пътувания до Италия — подхвана генералът. — Мислех, че си луда по изкуството им.
— Изкуството винаги е било в центъра на пътуванията ми — каза Селистайн.
— Мразя музеите — каза генерал Елиот. — Защото там се срещат двамата с Джордан. Сега вече всичко ми е ясно.
