Както ни бяха разправяли, от самото начало на брака си мама и татко винаги са се държали като два буреносни фронта, насочени един срещу друг. Имаше нещо сбъркано и дълбоко неискрено в техния съюз. Моят източник на тази неприятна информация бе словоохотливата ми баба Джини Пен, която все се мъчеше да ме убеди, че едва ли не майка ми била случайно изпаднала от камион със зелки и неизвестно как, но успяла да прилъже баща ми до олтара. А по всяка вероятност баща ми, като реакция на снобизма на собствената си майка, е довел Луси в Уотърфорд като законна своя съпруга, преди дори да спомене името й на родителите си. Никой не я познавал и нито един от жителите на Уотърфорд не бил чувал за нейното семейство. За южняка няма по-важно нещо от произхода, а произходът на Луси бил измислен от мига, в който срещнала баща ми в един клуб за стриптийз в Атланта. Баща ми бил мъртво пиян и въобще не разбрал, че Луси е една от стриптийзьорките, която в момента не била на смяна. Джонсън Хагъд току-що се бил върнал от войната в Европа — това било Втората световна война — и се бил нагледал на трупове за още десет живота напред. Когато двамата се срещнали, той искал да започне всичко отначало, а Луси пък гледала как да се измъкне от въпросния клуб. Оженили се в кантората на един мирови съдия недалеч от Форт Макклелън — баща ми бил с военната си униформа, а Луси — с широка, затворена по врата бяла рокля. Аз съм се родил пет месеца след брачната церемония и майка ми често повтаряше, че съм „дете на любовта“, но Джини Пен много бързо я отучи от този навик. Въпреки че на мен ми харесваше това „дете на любовта“.
По онова време, разбира се, аз нищо не знаех. Научих го много по-късно от откъслечни подмятания, настроения и прищевки след първото влизане в болница на мама, когато се установи, че страда от левкемия. Източниците ми бяха най-различни и неочаквани, но главният си остана моята майка. Този неин рак на кръвта й даде сили да се върне към едно сурово и ужасяващо минало, напълно лишено от топлина и надежда. В очите на Луси баща ми се явил като истински красавец и благородник. За нея той бил най-добрата възможност да се измъкне от предопределения й жребий и тя се вкопчила за него, без да се замисли. Тъй като не можела да се похвали нито със среда, нито с минало, тя просто напрегнала въображението си, за да измисли нещо подходящо и правдоподобно. Седнала и сътворила биографията си, а щом Джонсън Хагъд налапал въдицата, тя окончателно я възприела и оттогава разказвала една и съща история, без да се отклони и на дума от нея.
Баща ми повярвал на Луси О’Нийл и заявил пред родителите си, че е взел за съпруга една танцьорка от Атланта, която усъвършенствала изкуството си като член на кордебалета. През 1947-а в Атланта е нямало нито една балетна трупа, която да се помещава на територията на града, но нашият баща, разбира се, е нямало откъде да се осведоми за този пропуск в културния живот. Луси О’Нийл притежавала особена красота, пръкнала се неочаквано в онази жабунясала генна локва, която била отвсякъде заградена с тревожни сигнали и предупредителни надписи. Но не друго, а фигурата й привличала мъжете — онези неочаквани извивки, при вида на които думата „пищни“ ляга на езика и мигом го облива със слюнка като от сладък тропически плод. Винаги съм подозирал, че навремето баща ми се е оженил чисто и просто за една женска фигура, без да има и най-малка представа за характера й. Знаел, разбира се, че е примитивна и необразована, но дори и не подозирал, че е съвършено неграмотна. Въобразявал си, че в нея вижда блясъка на чистия естествен дух, и именно това го омагьосало. Но всъщност се оженил за Луси О’Нийл най-вече за да огорчи майка си и успял повече, отколкото предполагал, надминавайки и най-необузданите си фантазии за отмъщение. Щом зърнала Луси, Джини Пен Синклер Маккол я обявила за „чиста проба боклук“.
