Но стриптийзът не е лоша школа за едно шестнайсетгодишно момиче, което никога не е ходило на училище. Там Луси научила много за поведението на мъжете. В нейния нов свят една жена трябвало да усвои азбуката на лъстта — предмет, който бързо се научавал, за да бъде веднага практикуван. Луси винаги е имала голямо преимущество пред добре гледаните и разглезени жени, които щяла по-късно да срещне в Уотърфорд, защото нейните познания за мъжете идвали от дъното, а не от върха. Защото добре познавала онези напоени с бира момчета, които се въргаляли по покрития с дървени стърготини под, молели я да свали бюстието си и нервно пъхали банкноти в жартиерите й, но не познавала мъжете в смокинги, които оживено говорели за поезия по време на пролетните ергенски събирания. Нейното познание за мъжете било еднозначно, но не и погрешно: мъжете били пленници на своите гениталии, жените — пазителки на ключа към рая. Нейните теории за отношенията между мъжете и жените били грубо откровени и примитивни и до края на живота си тя не промени тези свои схващания. По време на приеми, щом тръгнела да се приближава към група мъже, всички жени в залата впервали очи в нея със завист и недоумение. Въпреки че й липсвали обноски и финес, никой не разбирал човешката скотщина по-добре от Луси Маккол.
В деня, в който го срещнала, Луси измислила своето минало за пред Джонсън Хагъд — представила се за единственото дете на уважавано семейство в Атланта. Била израсла в къща в тюдорски стил на Пелисейд Роуд 17 в квартала Брукуд Хилс. Баща й бил член на адвокатската кантора „Кинг & Сполдинг“, известна като единствената католическа адвокатска кантора в града. Майка й Катрин била родственица на семейство Сполдинг от Атланта по майчина линия, а освен това родителите й били членове на църквата „Свещено сърце“. Майка й била първата католичка в девическата прогимназия. Ала и двамата загинали в една катастрофа недалеч от Остел, когато Гарнър О’Нийл се опитал да изпревари влака на един прелез.
Луси била изпратена да живее с една своя леля стара мома в Олбъни, щата Джорджия, която ненавиждала. Избягала от къщи на шестнайсет години. Един фермер, който карал яйца за пазара в Атланта, я качил на колата си и така тя пристигнала в града. От 1947-а до 1986-а това беше официалната версия за живота на Луси и нито една дума в нея не е била променяна по никакъв повод.
Джини Пен Маккол, която бе потомка на рода Синклер от Чарлстън и която носеше и в кръвта си доброто възпитание и изисканите обноски, от пръв поглед разбрала що за стока е Луси. Само като я чула да говори, Джини Пен вече знаела, че Луси не е израсла в Атланта, а още по-малко в добро семейство. Тутакси заявила на съпруга си, че Луси „е най-обикновен боклук, долнопробна помия“. Луси също разбрала веднага, че не е успяла да излъже Джини Пен, и затова се заела да спечели на своя страна свекъра си Сайлас Клайборн Маккол.
Той бил известен в околността като запален ловец и рибар, а Луси научила, че през живота си Джини Пен нито веднъж не била стреляла с пушка. Затова често зарязвала своя наниз от синове на грижите на Джини Пен и тръгвала из горите със Сайлас, особено през сезона на елените, или пък скачала в лодката с него, когато през пролетта карагьозът и кобията поемали нагоре по течението да снасят яйцата си в сладки води. Много скоро Луси открила, че прелъстяването на Сайлас Маккол за нея е детска игра. Въпреки че още от първия ден на съжителството им Джини Пен започнала да се оплаква, че Луси не прави разлика между сребърни и посребрени прибори, Сайлас не можел да се нахвали, че снаха му умее да хвърля въдицата като мъж и че няма див глиган, дето ще й избяга. Обявил на целия град, че снаха му е „мъжко момиче“, и това била най-голямата похвала сред определен кръг южняци, както и едно от нещата, за които Джини Пен най-много мразела майка ми.
