— Хей, Уотърфорд — провикна се Джон Хардин. — Да ти го начукам! Ето, това мисля аз за този град и за всички, които живеят в него. Пършиво селище, което въобще не заслужава името град. Всеки, който е израсъл тук или е принуден да живее тук, дори за съвсем кратко време, се превръща в най-обикновен задник. Разбира се, вината не е в теб, Уотърфорд, защото ти самият си прогнил до корените. Но дошло е време. Ти чисто и просто вече нищо не струваш и това ти личи от километри.
— Каква реч! Кара те да се чувстваш горд, че си Маккол — обади се Далас.
— Добре, Джон Хардин — провикна се шерифът Вандайвър през мегафона. — А сега натисни копчето и затвори моста, защото задръстването е страшно.
— Преди всичко строежът на този мост не биваше да бъде разрешен, разбра ли, шерифе? Знаеш го много добре. Спомняш ли си колко красиви бяха тези острови, преди да построят моста? Човек можеше да върви с километри, без да срещне по пътя си къща. Беше пълно с диви патици. Водата гъмжеше от риба. А сега? Нищо! Хиляда генерали са се настанили в луксозни къщи. Един милион полковници от запаса и тъпите им съпруги са свили тук просташките си натруфени гнезда. От тук до плажа има цели седем игрища за голф. Колко още игрища им трябват на тия задници?
— Прав е — извика някой от тълпата, която продължаваше да набъбва зад нас.
— Навремето това беше страхотен град — изкрещя Джон Хардин с надежда да събуди носталгията на шерифа по доброто старо време.
— Така е, хлапак, беше същински земен рай — уморено провлачи шерифът със странно разкривен от рупора глас. — Хайде сега, татковото, натисни копчето и затвори моста, иначе не отговарям какво може да ти се случи. Разбра ли, Джон Хардин?
Като чу това, Дюпре отиде при шерифа.
— Хей, Вандайвър, дай да се разберем. Няма да предприемаш нищо срещу Джон Хардин.
— Не точно аз — отвърна му шерифът. — Според правилника, щом има обсадно положение, съм задължен да се обадя в Чарлстън. И хората от Чарлстън вече са тръгнали насам с хеликоптер.
— Какво ще му направят? — попитах.
— Ще го застрелят — отвърна шерифът. — Особено пък, щом е въоръжен.
— Шерифе, обади им се да не идват — каза му Далас. — Кажи им да се връщат. Ние ще накараме Джон Хардин да затвори моста.
— Не става така — отвърна му шерифът.
— Тогава им кажи, че братята му са пристигнали и ще го придумат да се откаже — предложи Дюпре.
Джон Хардин не откъсна поглед от нас, докато продължаваше този разговор, а после проследи и шерифа, който отиде при колата си.
— Знам какво си им казал, Дюпре — провикна се той. — Казал си им, че ми трябва само една инжекцийка, и после ще кротна, нали? Светът може да ме мисли за луд, но аз смятам, че светът е луд. Кой ще отсъди кой е прав? Повече нито една кола няма да прекоси този проклет мост. Майната ти, Уотърфорд. Майната ти, шибано градче! Има си причина да си малък град. Малък си, защото пет пари не струваш. Не може кораб да изчаква някакви си коли. Колата е по-долно превозно средство. Аз освободих река Уотърфорд, за да могат да си плават по нея всички лодки на света.
Напред излезе Дюпре — онзи, който обичаше най-много Джон Хардин и когото Джон Хардин най-много мразеше.
— Затвори моста, Джон Хардин — заповяда му Дюпре.
— Да го духаш, Дюпре — отвърна му Джон Хардин, като илюстрира думите си с високо вдигнат във въздуха среден пръст. — Този кирлив град е потънал в смрад и боклуци и затова мама пипна левкемия. Когато бях малък, никой не умираше от рак. Сега няма жив човек да не страда от рак. Как става тая работа, а, копелета такива! На нито един от вас, ухилени идиоти, не му пука за този град. И всичко започна от моста. Прекалено много задници се тътрят по него с пръчките си за голф. Тъпанарите не се и досещат какъв е смисълът на този свят. Красотата, в нея е смисълът...
— Утре ще осъмна без пукнат клиент — изпъшка Далас. — Нито един човек от този град няма да дойде при мен, разбираш ли?
— Тя е всичко — продължи Джон Хардин. — Само красотата и нищо друго. Някой от вас да е ходил наскоро до Хилтън Хед? Така са го залели с бетон, че клетият остров всеки момент ще потъне.
— Хайде, Джон Хардин, затвори моста — провикна се пак Дюпре с все сила, та дано Джон Хардин го чуе. Уморени и изнервени от чакането, хората започнаха да натискат клаксоните на колите си и шумът стана толкова силен, че вече никой никого не можеше да чуе. Джон Хардин гръмна във въздуха и тогава шерифът и помощниците му се разтичаха сред протестиращите клаксони, като ги умоляваха да запазят тишина.
— Това е брат ми Дюпре — изврещя Джон Хардин от средата на реката. — Ако има световно по тъпанарщина, шампионската титла му е в кърпа вързана.
— Добре, така да е — реших да сменя Дюпре, — ама ти затвори моста, чуваш ли ме, Джон Хардин? Това съм аз, Джак. Много те моля, затвори този мост.
— Моят брат Джак напусна Уотърфорд и семейството си, за да отиде в страна, където ядат лазаня, пица и тям подобни гнусотии. Как може да се очаква от него да разбере, че аз няма да затворя този мост, защото само красотата има смисъл.
