Аз съм се родил на пети ноември 1948-а в една от стаите на втория етаж в къщата на Варнадоу Котсуърт в легло с балдахин, където са били родени цели поколения от родовете Варнадоу и Котсуърт. По настояване на Хариет са ме кръстили Джонсън Варнадоу Котсуърт Маккол — нещо, на което Луси се съгласила с удоволствие, защото знаела, че името ще вбеси Джини Пен. Цял Уотърфорд се присмял на Луси, когато кръстила първородния си син с това достолепно и помпозно име, само Хариет Варнадоу Котсуърт се разплакала от щастие. Тя отдавна мечтаела за син, на когото да даде името на любимия си баща, и най-неочаквано доживяла да види мечтата си осъществена.
Присъствието на кръщелното име Варнадоу Котсуърт в централната ми нервна система стана причина за много обиди и огорчения в детството ми, защото целият град знаеше, че не съм никакъв Котсуърт и никога не съм и виждал жив Варнадоу. В паспорта и шофьорската ми книжка фигурирах като Джон В. К. Маккол. Само в моменти на пиянско слабодушие или в присъствието на много близък приятел съм си позволявал да споделя със срам и притеснение какво се крие зад въпросните претенциозни инициали на моето придобито име.
В продължение на шест месеца цял Уотърфорд не спрял да се присмива на грандоманията на Луси, докато един ден Хариет ненадейно умряла в съня си. Тогава присмехът секнал веднъж завинаги, защото, когато прочели предсмъртното й желание, се оказало, че всичко, което притежава, включително имението Варнадоу Котсуърт, е завещано на Джонсън Хагъд и Луси Маккол.
Собствеността преобразила Луси. Тя се влюбила в размерите, формата и самата внушителност на имението, където щяла да отгледа децата си. Двамата с баща ми се заели да реставрират ценните антики и овехтелите мебели, които изпълвали стаите, антретата и таваните на цялата къща. Този дом ги сближил още повече и от моето раждане.
След придобиването на къщата Варнадоу Котсуърт странният съюз на родителите ми вече не изглеждал толкова странен, но самият имот до такава степен променил майка ми, та тя решила, че хубавият живот е пред нея, независимо от всичко останало. Луси Маккол твърдеше, че това е най-невероятната история, която се е случила в целия Юг, и непрекъснато я разказваше на изпадналите в захлас туристи, които се влачеха на тумби да разглеждат дома ни всяка година по време на пролетната обиколка на най-забележителните къщи. Майка ми се преобличаше в южняшките кринолини, голите й рамене блестяха на светлината на свещите и в този си вид разказваше на посетителите кратката история на собствената си къща, докато им отмалеят краката, запленявайки ги с разказите, които бе научила от Хариет Котсуърт в дългите дни преди моето раждане.
Всяка година ние с братята ми слушахме как мама описва прекрасната Елизабет Барнуел Котсуърт, прабабата на Хариет, която преди много години е крачила по същия този под от широки чамови дъски, по които сега се пързаляхме, ритахме и блъскахме като истински палави момчета. Тя разказваше така увлекателно и убедително, та ние, нейните обожаващи я синове, вярвахме, че това е историята на собственото й моминство, когато сигурно е изглеждала толкова прекрасна и привлекателна в очите на младите мъже, както изглеждаше и в нашите.
„Казвала се Елизабет Барнуел Котсуърт — бяха думите, с които мама започваше — и тя се е родила в същото ложе, в което сто години по-късно се роди и собственият ми син Джак. Била известна с красотата си още преди родителите й да я изпратят в девическото училище в Чарлстън, което трябвало да я подготви за светски живот. Веднъж, по време на танцова забава, Елизабет се запознала с красив млад лейтенант от Форт Молтри, който се казвал Уилям Текумзе Шърман. Един танц с нея, и възпитаникът на Уест Пойнт бил омагьосан.“
