Няма туристическа група, която да се е радвала на по-вълнуващо изпълнение, от онези щастливи любители на исторически къщи, които имаха късмета да разгледат дома на Варнадоу Котсуърт под ръководството на моята майка. Знаех, че всеки път, когато разказва тази история, тя се опитва да получи известно удовлетворение. Моята майка искаше някой да я обожава, така както Шърман е обожавал Елизабет, ала знаеше, че баща ми не е този човек. Стоях на пристана, загледан в обляната от слънце къща на моето детство. Тогава си казах, че един ден ще се влюбя в жена и ще я обичам така, както е обичал Шърман. Исках да обиколя целия свят, но да намеря това момиче и да й пиша писма, които нейните потомци ще окачват в рамки по стените на библиотеката. Тази история ме беляза. Но тя промени и живота на мама.
Луси си бе присвоила историята само и лично за нея. Изглежда, тя докосваше някаква много чувствителна струна дълбоко в душата й. Не че можеше да заличи и прикрие неизмеримите страдания, които бе изживяла като дете, но очевидно й даваше вяра във възможностите на чистата случайност. Тази невероятна история правеше истината поносима за мама. Защото колкото и неправдоподобно да беше това, Луси все пак беше собственица на къщата на Елизабет, собственица на онзи може би единствен вопъл на генерал Шърман, чисто човешкия му стон от болка по изгубената любов.
Групата вече излизаше по стълбите, когато моите братя ми подвикнаха и аз се обърнах да им махна. След няколко месеца щях завинаги да напусна къщата и те, милите, щяха да останат сами.
— Хей, красавецо — обади се мама, — няма да се измъкнеш без целувка за лека нощ.
Изчервих се, изтичах към нея по стъпалата и тя силно ме притисна към себе си. Майк, Кейпърс и Джордан ни аплодираха шумно и аз пак се изчервих. Мама изтри червилото от бузата ми и двамата се погледнахме в очите. Жестокостта на препускащото време ме обля като вълна и коленете ми омекнаха. Мама прочете мислите ми, почувства ги. Впи очи в моите и ръката й леко докосна страната ми.
— Генерал Шърман, генерал Шърман — извика момичешки глас. — Ние вече тръгваме.
Гласът беше пресилено южняшки, мама се изсмя и отвърна:
— Той идва, Елизабет.
Изтичах към гласа и протегнах ръка. Учудих се, че това бе Шайла.
Като човек, който изкарва хляба си с пътеписи, знам наизуст всеки сантиметър от летището Леонардо да Винчи в Рим. Но в деня, когато мама кацна при първото си идване в Италия на следващата година през декември, самото летище се преобрази и като че ли стана по-голямо в очакване на тази толкова важна за мен визита. Почти я бяхме изпуснали през онази първа седмица, когато беше в кома, но възстановяването й стана пред очите на всички ни като с магическа пръчка. Нейната болест ме бе върнала в семейния кръг след едно много дълго и тъжно отсъствие на изгубено време, когато се опитвах да излекувам духа си, наранен от смъртта на Шайла.
Докато пътниците излизаха от двойната врата покрай митническите инспектори и смръщените, въоръжени до зъби войници, аз посочих моята майка с пръст на Лия и казах:
— Изтичай да прегърнеш онази жена. Това е твоята баба, Лия.
Лия си проби път сред тълпата с лекота и аз тръгнах след нея. Докато Луси ни търсеше с поглед, Лия се приближи и й каза:
— Здравей, бабо. Аз съм Лия Маккол, твоята внучка.
Луси погледна прекрасната си черноока внучка и рече:
— Къде се губиш, детето ми? Откога те чакам. — После коленичи на пода и прегърна Лия. Изправи се и ме целуна. Взехме куфарите й и Луси, стиснала ръката на Лия, излезе след мен от летището. Скочихме в първото такси.
Мама се бе възстановила учудващо бързо. Поруменялото й лице издаваше цветущо здраве, което изглеждаше направо невероятно след атаката от злокачествени клетки, която тялото й бе отблъснало съвсем наскоро. Косата й бе пораснала, макар че беше още съвсем къса; вървеше с лека стъпка, привличайки след себе си доста похотливи мъжки погледи. Беше ми писала, че всеки ден изминавала пеш по пет мили и че само един месец не е ставала сутрин рано, за да проверява плажа за яйца от морски костенурки.
Луси погледна тълпите посрещачи и поклати неодобрително глава към шума и блъсканицата.
— Сега разбирам смисъла на фразата „китайски полигон“.
— Мамо, моля те, не искам Лия да стане расистка — пошегувах се аз.
— За какъв расизъм говориш, та аз дори не съм виждала китайски полигон — отвърна Луси, — по-скоро не бях виждала до този момент.
Извади италианските си пари, които бе обменила още в Савана специално за пътуването, и ги показа на Лия. Държеше банкнота от хиляда лири.
— Не разбирам колко струва това — пет цента или един милион долара.
— Бабо, това е точно един долар — каза й Лия.
— Ах, каква си ми умница — рече й Луси. — Щом можеш да се оправяш с числата, значи гладна няма да останеш.
— Мамо, изглеждаш чудесно — казах й аз.
— Два месеца бях плешива, косъм нямах — рече тя. — Ако ти се намират свободни пари, инвестирай в перуки, сине. Лия, имаш прекрасна коса, също като майка ти.
— Благодаря ти, бабо — отвърна й Лия.
