— Да знаеш, куфарите ми са пълни с подаръци за теб — толкова много, че не остана място за моите дрехи — продължи Луси. — Всички от Уотърфорд ти изпращат подаръци, защото всички държат да знаеш колко много искаме да се върнеш у дома.
— На 27-и декември — рече Лия. — Заминаваме за Уотърфорд заедно с теб. А на теб сигурно ще ти хареса Коледата в Рим.
— Лия, спомняш ли си как те гушках като бебе? — попита я Луси и я притисна към себе си.
— Не, нищо не си спомням от Южна Каролина — отвърна Лия. — Често се опитвам, но нищо не мога да си спомня.
— Следващата година ще те взема да ми помагаш по програмата с морските костенурки на остров Орион. Мъчим се да спасим от изчезване голямата морска костенурка.
— О! Ще бъде страхотно — извика щастливо Лия. — Уотърфорд сигурно е прекрасен. Знаеш ли, бабо, ти си първият човек след татко, който е познавал Голямото куче Чипи.
— Чипи ли? — учуди се Луси, обърна се към мен и повдигна вежди. — Голямото куче.
— Често разказвам на Лия разни случки с Чипи — поясних аз.
— Какви случки? — още повече се учуди Луси. — Чипи беше глупава кучка, една помиярка.
— Не е вярно, мамо — казах аз и тя долови упрека в гласа ми. — Чипи беше великолепно животно. Безстрашна, умна и голяма защитничка на семейство Маккол.
— На няколко пъти е спасявала семейството, нали, бабо? — рече Лия.
Най-накрая Луси загря.
— О, да. Разбира се — каза тя. — Може би никой от нас нямаше да е сред живите, ако не беше Чипи... Голяма работа беше тя.
Същата нощ, докато слагах Лия да спи, тя ме прегърна силно и ми благодари, задето съм поканил баба й да ни гостува.
— Татко, много ми харесва твоята майка — рече тя. — Толкова е мила с мен, а и ти толкова приличаш на нея. Тя обичаше ли да ти разказва приказки?
— О, не познавам по-сладкодумен разказвач — кимнах утвърдително. — Никой не може да лъже по-добре от моята майка.
— Да разказваш истории не значи да лъжеш, нали така?
Замислих се, преди да й отговоря.
— Не, разказаната история не е лъжа — рекох. — Тя се разказва, за да достави удоволствие, докато лъжата причинява само болка.
— Тогава искам баба да ми разкаже някоя история — рече Лия. — Ти няма да се обидиш, нали, татко?
— Само почакай да я извикам.
— Лека нощ — каза Лия и ме целуна. — Обичам случките с Голямото куче Чипи само когато съм тъжна. Тази вечер се чувствам по-щастлива отвсякога.
От прозореца на хола погледнах към Пиаца Фарнезе и забързаните римляни, които щъкаха долу в студената зимна вечер. Енергично прекосяваха улицата и изчезваха в някоя от седемте пресечки, които водеха към сърцето на ренесансов Рим. Крачеха устремено и решително, докато всичко, което вършех аз, навършил вече трийсет и седем, ми се струваше маловажно и безсмислено. Копнеех за ангажименти, за нещо, което ще ме разтърси, ще ме извади от това вцепенение. Гостуването на мама и учудващата й жизненост ми отвориха очите за това, че твърде дълго бях играл ролята на пасивен наблюдател на общата човешка надпревара. Тази излишна предпазливост ме бе обездушила. Страхът бе сковал действията ми, бе забавил стъпката ми, бе убил енергичната ми спонтанност, настървението, с което навремето взимах завой на две колела. В черното стъкло на прозореца видях себе си такъв, какъвто съм — мъж, който се бои от жени, от влюбване, от страсти и от обсебващата сила на приятелството. Веднъж стигнал до този кръстопът в живота си, оттук нататък вече всички пътища ми изглеждаха привлекателни и беше крайно време да се поддам на тяхната съблазън.
Чух стъпките на мама зад гърба си.
— Тук е по-студено, отколкото в Аляска. Парното отопление познато ли е в тази страна?
— Да, ще го пусна. В тези стари сгради винаги има течение.
— Бъди така добър да налееш на прекрасната си майка едно уиски с лед — измърмори Луси. — В тази страна имат лед, нали?
Приготвих й уискито, сипах и на себе си, пуснах парното и се върнах във всекидневната. Луси бе заела мястото ми пред високия френски прозорец и стоеше, загледана в човешкия поток долу.
— Какво правят всичките тези хора? — попита тя и се обърна да вземе чашата си. — Благодаря ти, скъпи. Чувствам се ужасно — като прегазена от стадо бизони.
— Това е от смяната на часовите пояси. Най-добре е да си лягаш.
— Нося ти една дузина писма — каза Луси. — И още толкова новини и заръки, но те могат да почакат. Какви са тези слухове за теб и Джордан Елиот?
— Просто слухове — отвърнах. — Измишльотини.
— В света няма нищо по-отвратително от син, който лъже умиращата си майка — отсече Луси.
— Ти не си умираща — отвърнах аз. — Срамота е да говориш така.
— Аз съм официално обявена за умираща — гордо заяви Луси. — И мога да го потвърдя с лекарско свидетелство. Кажи на Джордан, че това е последният ми шанс да го видя.
— Не разбирам за какво говориш — излъгах, макар и да знаех, че вече съм хванат натясно от жената, която ме бе учила да мразя лъжата, но и да я използвам при необходимост.
— Той ще ми се зарадва — каза тя, защото Луси въобще не можеше да си представи, че е възможно да съществува мъж, който доброволно да се откаже от удоволствието да се види с нея.
