Бунтовници полностью

р а с т т а на човек не ми изглежда благоприятна възможност.

Пристъпвам още по-близо. Сега ни делят само няколко

Сега май това ще е в моя вреда. Никой няма да каже: „Тя е

сантиметра и никой друг не може да чуе какво казвам.

още млада, затова е сгрешила". Всички ще решат: „Тя е дос­

- Аз все още съм онази, която предпочете да загине, вмес­

т а т ъ ч н о зряла и е направила съзнателен избор".

то да те убие - прошепвам, спомняйки си симулационната

Аз, разбира се, ще се съглася с тях. Наистина направих

атака и ударите на неговото сърце под дланта ми. - Аз

своя избор. Предпочетох майка си, баща си и каузата, за

съм точно тази, за която ме мислиш. И в този момент

която те са се борили.

ти казвам, че знам... Убедена съм, че тази информация ще

промени всичко. Всичко, което сме направили досега или се

+ + +

каним да правим.

Гледам го толкова напрегнато, сякаш искам да му внуша

Слизането по стълбите е значително по-леко от изкач­

истината със силата на своя поглед, но т о в а е невъзможно.

ването. Чак на петия етаж си давам сметка, че се спускаме

Той отмества очи и аз не съм убедена дали изобщо ме е чул.

към фоайето.

- Достатъчно приказки - намесва се Тори. - Свали я долу.

- Дай ми пистолета си, Юрая - обажда се по някое време

Ще бъде затворена заедно с всички останали военнопрес-

Тереза. - Все някой трябва да стреля, ако се появи враг от

тъпници.

засада, докато ти я прикрепят да не падне по стълбите.

Тобиас не помръдва. Юрая хваща ръката ми и ме повеж­

Юрая й предава пистолета си, без дума да обели. Свивам

да обратно през лабораторията, през светлата стая и си­

вежди - Тереза ита пистолет, защо тогава й трябва и не­

ньото преддверие. Там към нас се присъединява Тереза от

говият? Не задавам обаче гласно този въпрос. И без него си

безкастовите и ме измерва любопитно с поглед.

имам достатъчно грижи.

Когато излизаме на площадката на стълбището, усещам

Стигаме първия етаж и прекосяваме голяма зала за съ­

нещо да ме побутва в ребрата. Обръщам се и виждам Юрая

брания, пълна с хора в черно-бели дрехи. Спирам за момент

да ми подава топче марля. Поемам го и правя о п и т да му се

да ги огледам. Някои са се струпали на малки групички и се

усмихна с благодарност, но не ми се получава.

подкрепят един друг със сълзи на очи. Други са сами - об­

легнати на стените или седнали по ъглите, гледат с празен

Докато слизаме по стълбите, увивам стегнато марлята

поглед в някаква далечна точка.

около ръката си, като междувременно заобикалям мъртви­

те тела, без да поглеждам лицата им. Юрая ме прихваща

- Трябваше да застреляме доста народ, за да влезем в

за лакътя, за да не падна. Марлената превръзка не премахва

сградата - промърморва Юрая и стиска ръката ми. - Ня­

болката от ухапването, но все пак с нея малко ми олеква

махме избор.

По същия начин ми действай това, че, изглежда, поне Юрая

- Знам - отговарям.

не ме мрази.

В дясната част на залата забелязвам майката и сестра­

та на Кристина, вкопчени една в друга. В лявата половина

cmou млад мъж с тъмна коса, която блести на луминес­

Кристина не сме от хората, които плачат на рамото на

ц е н т н о т о осветление - Питър. Сложил е ръка върху рамо­

другия; ние сме хора, които се бият рамо до рамо. Затова

то на жена на средна възраст, в която разпознавам майка

преглъщам сълзите.

му.

- Видях майка ти и сестра ти в съседната зала - казвам.

- Той какво прави тук? - питам.

- И аз ги видях - отговаря т я . - Семейството ми е добре.

- Жалкият страхливец се примъкна, когато всичко беше

- Хубаво - казвам. - Ами кракът ти как е?

приключило - отговаря Юрая. - Чух, че баща му е мъртъв.

- Наред. Кара казва, че ще се оправи. Не кърви много сил­

Майка му обаче явно е добре.

но. Една от медицинските сестри на Ерудитите напълни­

Питър поглежда през рамо и погледът му за миг среща

ла джобовете си с болкоуспокояващи, антисептици и мар­

моя. В тази кратка секунда се опитвам да открия 6 себе

ли, преди да я свалят долу, и ми помогна, затова не ме боли

си капка жал към човека, който ми спаси живота. Но сега,

много - отговаря Кристина. Зад нея Кара преглежда ръката

след като някогашната ми омраза към него вече я няма, не

на един от Ерудитите. - Къде е Маркъс?

изпитвам нищо друго.

- Представа нямам - отвръщам. - Наложи се да се разде­

- Какво се заковахте на едно място? - обажда се Тереза. -

лим. Него също трябва да са го довели тук. Освен ако не са

Давайте да продължаваме!

го убили, разбира се.

Минаваме през залата и излизаме в главното фоайе, къ­

В помещението за кратко настъпва бъркотия - в него

дето навремето прегърнах Кейлъб. Огромният п о р т р е т

забързано влизат и излизат хора, охраната от безкастови

на Джанийн лежи на парчета върху пода. Димът, който се

си сменя местата, нови попълнения от Ерудити в синьо

носи из въздуха, е най-гъст при рафтовете с книги, превър­

се настаняват сред нас - но лека-полека всичко пак се успо­

нати сега в пепел. Всички компютри са разбити, а части­

коява и тогава го забелязвам: Тобиас влиза през в р а т а т а

те им - пръснати по земята.

откъм стълбището.

Насред помещението, строени в редици, са Ерудити­