Бунтовници полностью

Няма никаква основателна причина за свръхпродуктив-

- Представа нямам.

н о с т т а на слъзните жлези под диктата на емоциите.

- Не можеш ли да разбереш? - Разочаровано изтривам бу­

Според мен обаче ние плачем, за да освободим звяра в

зите си с длани. - Не можеш ли поне да научиш дали е добре?

себе си, без при т о в а да изгубим човешкия си образ. Защо­

- И защо да го правя? - отвръща т о й . - Защо ми е изоб­

то вътре в мен има животно, което се зъби, ръмжи и се

що да ти правя услуга?

стреми към свободата, към Тобиас и най-вече към живота.

След миг чувам как в р а т а т а се затваря след него.

Колкото и да се опитвам, не мога да убия този звяр.

Затова ридая, заровила лице в шепите си.

+ + +

Наляво, надясно, надясно. Наляво, надясно, наляво. На­

дясно, надясно. Последователността на забоите, които

правим от началната точка - килията ми - до крайната

цел.

Това е друга стая. В нея има полулегнал, подобен на зъбо­

лекарски стол. В единия ъгъл се виждат монитор и бюро.

Джаниин седи на бюрото.

- Къде е той? - питам.

От часове чакам да задам този въпрос. По някое време

съм заспала и сънувах, че преследвам Тобиас из централата

на Безстрашните. Но колкото и бързо да тичам, т о й все е

Опитвам се гласът ми да прозвучи равно и делово като

някъде далече пред мен, колкото да видя как завива зад ъгъла

нейния.

и да мярна крайчеца на ръкава му или т о к а на обувката.

- Нямам причина да ти предоставя тази информация.

Джанийн ме поглежда изненадана. Обаче изобщо не е из­

Долавям леко изпръхтяване. Питър е прикрил у с т а т а

ненадана. Играе си с мен.

си с длан. Джанийн го поглежда и смехът му съвсем естест­

- Тобиас - уточнявам все пак. Ръцете ми се тресат, но

вено преминава в кашлица.

този п ъ т не от страх, а от гняв. - Къде е той? Какво пра­

- Да се подиграваш е детинско, Беатрис - казва т я . -

в и т е с него?

Това не ти отива.

- Нямам причина да ти предоставя тази информация -

- Да се подиграваш е детинско, Беатрис - повтарям, стара­

отвръща Джанийн. - Изобщо не си в положение да изис­

ейки се съвършено да имитирам тона й. - Това не ти отива.

кваш каквото и да било. Не виждам как т о в а може да се

- Серумът - нарежда Джанийн, поглеждайки към Питър.

промени, освен ако не решиш да коригираме условията на

Той пристъпва напред, започва да рови в черната кутия

нашето споразумение.

на бюрото и вади спринцовка с вече поставена на нея игла.

Иска ми се да изкрещя в лицето й, че - разбира се, разбира

После тръгва към мен, но аз го спирам с ръка.

се - предпочитам да разбера какво става с Тобиас, вместо

- Нека аз сама - казвам.

да науча повече подробности за моята дивергентност, но

Той поглежда Джанийн за разрешение.

не го правя. Нямам право да взимам прибързани решения. Тя

- Е, добре - казва т я .

така или иначе ще постъпи с Тобиас както е решила, неза­

Той ми подава спринцовката и аз забивам иглата о т ­

висимо дали аз знам какво точно става. По-важното сега е

страни на шията си, после натискам буталото. Джанийн

да вникна напълно в онова, което се случва с мен.

опира пръст на някакъв бутон и всичко наоколо потъва в

Вдишвам през носа и издишвам през устата. Разтърсвам

мрак.

ръце. Сядам на стола.

- Интересно - казва т я .

н- + +

- Не трябва ли в този момент да ръководиш кастата

и да се готвиш за война? - питам. - Защо си т у к - само

Майка ми стои на пътеката в автобуса с протегната

за да проведеш някакъв т е с т с едно шестнайсетгодишно

нагоре ръка, стиснала релсата над главата й. Лицето й е

момиче ли?

извърнато не към хората, които седят около мен, а към

- Явно променяш позицията си както ти изнася - о т ­

града, който се мярка през прозорците, докато автобусът

говаря т я , облягайки се назад. - Веднъж настояваш, че не

се клатушка напред. Когато се мръщи, забелязвам бръчки

си малко момиче, друг п ъ т - обратното. Едно нещо ми е

по челото и около у с т а т а й.

любопитно да разбера: като каква наистина се приемаш?

- Какво има? - питам.

К а т о едното, к а т о другото, или и двете едновременно? А

- Остана толкова много недовършена работа - отвръ­

може би н и т о едно от всичко това?

ща тя и леко махва към прозорците на автобуса. - А ние

сме вече толкова малко.

от мен и погледът ми попада между плешките й. Изглежда

Ясно е за какво говори. Покрай автобуса, докъдето по­

крехка, но в действителност не е.

глед стига, земята е покрита с отломки. От другата стра­

Слизам на улицата. Под обувките ми хрущят парчета

на на улицата някаква сграда е напълно разрушена. Алеите

счупено стъкло. Те са сини на ц в я т и ако съдя по дупките

около нея са заринати със счупени стъкла. Чудя се какво ли

в сградата отдясно, трябва да са били стъклата на про­

е причинило толкова разрушения.

зорци.

- Къде отиваме? - питам.

- Какво се е случило?

Тя ми се усмихва и сега бръчките са различни от предиш­

- Война - отвръща мама, - която с толкова усилия се

ните - около ъгълчетата на очите й.

опитвахме да избегнем.

- Отиваме в централата на Ерудитите.

- А Ерудитите... за какво ще ни помогнат?