и аз се превърна в роб на симулацията к а т о всички оста
забележително малка. Какво показва този факт?
нали? Какво би се случило, ако напълно се откъсна от реал
- Орбитофронталната кора е мозъчният център, свър
ността?
зан със стремежа към награди. Онези, чието поведение се
Не съм предполагала, че моята личност, цялото ми съ
характеризира с преследването на някакво възнаграждение,
щество може да бъде сведено до вторичен продукт на мо
имат добре изразена орбитофронтална кора - обажда се
я т а анатомия. Ами ако аз наистина съм просто човек с
някой. - Което ще рече, че госпожица Прайър не държи по
по-голяма префронтална кора... и нищо повече?
стъпките й да бъдат възнаградени на всяка цена
- Да - отвръщам. - Изпълни я.
-+ + +
3 Ключова зона на мозъка, к о я т о се намира т о ч н о зад челото. Тя участва в процеса на
социалното Взаимодействие, във взимането на решения, определя много черти от характера
и има отношение към разбирането на другите. - Б.пр.
Двамата с Питър мълчаливо вървим обратно към моя
своя избор. Това са последиците от него.
та килия. Завиваме наляво и пред нас в другия край на ко
Той изчезва зад ъгъла. Последното, което виждам, е мяр
ридора изниква група хора. Това е най-дългият коридор, през
налото се за кратко дуло на пистолета и кръвта от рана
който сме минавали, но разстоянието се стопява в мига,
та на ухото му, която не съм забелязала досега.
когато го виждам.
В мига, когато Тобиас изчезва, нещо сякаш изсмуква жи
От двете страни го държат изменници на Безстрашни
в о т а от мен. Преставам да се съпротивлявам и се оставям
т е , а в тила му е опряно дулото на пистолет.
в ръцете на Питър, който ме блъска към килията. Свличам
Тобиас, по чиято буза се стича кръв и боядисва в червено
се на пода, щом влизам и чакам в р а т а т а да се затвори след
бялата му риза. Тобиас, м о я т приятел Дивергент, заста
Питър, но т о й се бави.
нал пред п а с т т а на зейналата пещ, в която аз ще изгоря.
- Защо е дошъл тук? - пита.
Ръцете на Питър ме сграбчват за раменете и ме задър
Поглеждам го бегло.
жат на място.
- Защото е идиот.
- Тобиас - казвам, но то прозвучава по-скоро като изди-
- Така си е.
хание.
Опирам глава на стената.
Изменникът на Безстрашните, опрял пистолет в глава
- Да не си въобразява, че може да те спаси? - Питър из-
та на Тобиас, го побутва напред. Питър също се опитва да
пръхтява презрително. - Това определено прилича на роде
ме тласне напред, но краката ми сякаш са вкопани в пода.
но от мозъка на Дървен.
Дойдох тук, за да не умира никой повече. Дойдох тук, за да
- Едва ли - отговарям. Ако Тобиас наистина искаше да
защитя колкото се може повече хора. Дойдох т у к най-вече
ме спаси, т о й първо щеше да обмисли всичко. Щеше да до
защото исках Тобиас да е в безопасност. Но какъв е смисъ
веде и други. Нямаше да влети в централата на Ерудитите
лът, щом и т о й е тук? Защо е всичко това?
съвсем сам.
- Какво си направил?! - прошепвам. Той е само на няколко
Сълзи пълнят очите ми и аз не се опитвам да ги преглът
крачки от мен, но не достатъчно близо, за да ме чуе. Кога
на. Продължавам да гледам напред, докато накрая всичко се
то минава покрай мен, протяга ръка. Обвива пръсти около
слива пред погледа ми. Само преди няколко дни за нищо на
китката ми и стиска. Стиска, после ме пуска. Очите му са
света не бих се разплакала пред Питър, но вече не ми пука.
кръвясали; целият е бял като платно.
Той е най-незначителният от моите врагове.
- Какво си направил? - този п ъ т въпросът се изтръгва
- Мисля, че е дошъл да умре заедно с мен - казвам и при
от гърлото ми к а т о ръмжене.
тискам у с т а т а си с ръка, за да заглуша риданието. Ако се
Хвърлям се към него въпреки хватката на Питър и бол
насиля да дишам, мога да овладея и сълзите. Н и т о ми тряб
ката, която ми причинява.
ва, н и т о искам да умира заедно с мен. Единственото ми же
- Какво си направил? - изкрещявам.
лание е т о й да бъде в безопасност. „Ама че идиот", мисля
- Щом ти ще умреш, аз също ще умра. - Тобиас ме по
си, но т о в а не идва от сърцето ми.
глежда през рамо. - Помолих те да не идваш. Ти направи
- Ама че глупост - възкликва Питър. - И е напълно без-
смислено. Той е само на осемнайсет и лесно ще си намери
друго гадже, когато умреш. Трябва да е голям глупак, щом
не го знае.
Сълзите рукват по бузите ми, отначало парят, после
с т а в а т студени. Затварям очи.
- Ако наистина така мислиш - потискам поредното ри
Г Л А В А
дание, - тогава глупакът си т и .
Т Р И Д Е С Е Т А
- Е, както и да е.
Подметките му изскърцват, когато ми обръща гръб.
Кани се да си тръгва.
- Чакай! - Поглеждам към размазания силует, неспособна
Някъде бях чела, че плачът не подлежи на научно обясне
да различа лицето. - Какво ще му правят? Същото като
ние. Единствената цел на сълзите е да овлажняват очите.
на мен ли?
