Линда Рандал беше планирала да изнудва някого. Допуснах за миг, че това може да е бил Виктор Селс или някой друг участник в партито в неговата къща. Но защо? Не притежавах вече снимки, а само информацията, която бях изтръгнал от Дони Уайз. Не можех повече да се мотая. Налагаше се да проследя следата, която той ми беше посочил, ако исках да стигна до края й и да открия кой е убил Линда.
Как бях успял само за няколко дни да се забъркам в подобна каша? И как се беше случило така, че водейки едно съвсем друго разследване, бях налетял случайно на сложен и опасен заговор, обикаляйки около къщата край езерото Провидънс?
Отговорът беше прост — това не беше случайност. Всичко е било обмислено и аз съм бил насочен натам. Някой умишлено ме беше накарал да отида при къщата край езерото, да се забъркам там и да открия какво става. Някой, който ужасно се притеснява от магьосници, дори не си казва името и преднамерено се опитва да ме убеди в своето невежество, който припряно избяга след края на срещата ни и беше готов да хвърли на вятъра петстотин долара, само да ми затвори после телефона. Някой, който ме изкара на сцената и така ме превърна в мишена на най-различни враждебни действия.
Това беше ключът.
Грабнах жезъла и пръчката и излязох през вратата.
Време беше да си поговоря с Моника Селс.
Таксито ме остави на една пряка от къщата на Моника Селс в предградията. Времето ми свършваше, заемът от Мърфи също, а аз нямах никакво търпение, пък и не исках да пропилея и минутка, като отида пеша до жилището й, защото исках да стигна там, преди да се стъмни.
Моника живееше в симпатична малка къща на два етажа, с няколко млади дръвчета в двора, които вече съперничеха по височина на постройката. В алеята към гаража стоеше миниван, а баскетболното табло видимо беше доста използвано. Тревата отпред беше леко избуяла, но това можеше да се обясни и с обилните валежи напоследък. Уличката беше много тиха и скоро открих, че повечето от къщите не бяха обитавани. На много от вратите висяха табели „ПРОДАВА СЕ“. Тук-там оскъдни пердета покриваха прозорците като паяжини. И все пак, при все че имаше много дървета, не чух никаква птича песен, а докато вървях по алеята, дори не излая куче. Над главата ми облаците се сгъстяваха, предвещавайки нова гръмотевична буря.
Имаше вид на пусто място, идеалното убежище за някой черен магьосник. Прекосих двора на семейство Селс и застанах пред вратата.
Звъннах и почаках.
Никакъв отговор.
Почуках и се облегнах на вратата.
Отново не последва отговор.
Стиснах зъби и се огледах. Наоколо нямаше никого и се приготвих да използвам заклинание, за да отворя вратата.
Вместо това тя се открехна на около петнайсетина сантиметра. В процепа се показа Моника Селс, вперила в мен зелените си очи. Беше с джинси и обикновена блуза с навити ръкави, косата й беше прибрана с някаква лента. Не си беше сложила грим. Изглеждаше по-възрастна и едновременно с това по-привлекателна — може би защото видът й беше естествен и разкриваше истинската й личност, за разлика от скъпите дрехи и бижута, с които се беше накиприла, когато ме посети в офиса. Лицето й пребледня, а устните й се обезкървиха.
— Нямам какво да ви казвам, господин Дрезден — каза тя. — Вървете си.
— Не мога — възразих аз.
Тя се опита да затвори вратата, но аз пъхнах жезъла в процепа и я блокирах.
— Ще повикам полиция — каза тя с напрегнат глас. Облегна се на вратата и се опита да ми попречи да вляза.
— Повикайте — изръмжах аз и разиграх един блъф. — Аз пък ще им кажа всичко за вас и вашия съпруг.
Действах напосоки, но какво от това. Тя нямаше представа какво точно знам.
Предчувствието ми се оказа вярно. Тя пое дъх и усетих, че натискът зад вратата отслабва. Подпрях я с рамо, бутнах здраво и за моя изненада тя отстъпи. Едва ли е очаквала, че ще си проправя път със сила. Аз също не очаквах подобно нещо. Едва когато видях паниката на лицето й, разбрах колко съм бил ядосан. Нямам представа какво е било изражението ми, но едва ли е било приятелско.
Спрях. Затворих очи и поех дълбоко въздух, опитвайки се да обуздая гнева си. Няма да спечеля нищо, ако загубя контрол върху себе си.
В този миг тя се хвърли към електрошока си.
Усетих движението й и отворих очи навреме, за да видя, че грабна от пианото някакъв черен пластмасов предмет с размерите на мобилен телефон и се хвърли към мен. Лицето й беше бледо и уплашено. Между двете жици на уреда проблеснаха сини искри и тя го насочи към корема ми.
Завъртях жезъла си наляво и надясно и жужащото устройство се удари в рамката на вратата. Плъзнах се покрай нея и влязох в дневната. Докато тя се съвземе и отново се насочи към мен, бях застанал с лице към нея.
— Няма да ти позволя да ги нараниш — изсъска тя. — Нито ти, нито някой друг. Ще те убия, преди да ги докоснеш! — И тя отново се нахвърли срещу мен, гневът беше изместил ужаса в очите й.
Нейната мрачна решителност за миг ми напомни за Мърфи. За пръв път ме гледаше право в очите. За пръв път забрави да извърне поглед и в тази секунда аз надникнах в нея.
