За миг всичко се забави и имах време да видя цвета на очите и контурите на лицето й. Да си припомня къде съм я виждал преди и защо ми изглеждаше толкова позната. Имах време да открия в дълбочината на очите й страха и любовта, които диктуваха всяко нейно действие и определяха всяка стъпка. Разбрах какво я беше накарало да се обърне към мен и какви са били страховете й. Видях безпокойството и мъката й.
Всичко си дойде на мястото. Когато открих вълнението, което я движеше, и силната любов, която прозираше дори при тези обстоятелства, всичко се оказа прекалено очевидно и аз се почувствах като последния глупак, че не съм го проумял още преди няколко дни.
— Спри — извиках или се опитах да извикам, преди тя да допре електрошока до гърдите ми.
Жезълът и пръчката изтрополиха на пода и аз хванах китката й с две ръце. Тя насочи уреда към лицето ми и аз я оставих да го направи. Поех дълбоко въздух и духнах към него, съчетано с малко воля. Появи се искрица, след това леко облаче дим и спря да работи в ръката й, подобно на всяка друга електронна джаджа, до която съм се докосвал. Даже бях изненадан, че мина толкова време, преди да се повреди. Но дори да не беше, едва ли щях да срещна някакви затруднения да го обезвредя.
Продължавах да стискам китките й, но напрежението в ръцете й отслабна съвсем. Тя не спираше да ме гледа, а очите й бяха разширени от шока, че погледите ни са се срещнали. Започна да трепери и изтърва безполезния уред. Той изтрака на пода, аз я пуснах, а тя само продължи да ме гледа.
Аз също целият треперех. Надникването в чуждата душа не е нито приятно, нито просто. Понякога ненавиждам тази си способност. Не исках да разбирам, че е била насилвана като дете. И че се е омъжила за човек, който й е причинявал същото, но вече в зряла възраст. Че единствената надежда и светлина в живота й са двете деца. Нямаше достатъчно време, за да видя всичките й съображения и да вникна в нейната логика. Все още не можех да разбера защо ме беше въвлякла в цялата история — но знаех, че в крайна сметка от любов към децата си.
Това беше всичко, от което имах нужда, това и другата връзка, поразяващата прилика с някой друг, която бях забелязал при посещението й в моя офис.
На Моника й трябваше известно време, за да се съвземе. Но тя го направи с невероятна бързина, като че ли беше жена, свикнала да сменя маските си една след друга.
— Съжалявам, господин Дрезден. — Повдигна глава и ме погледна с остатъците от наранената й гордост. — Какво искате?
— Няколко неща — отговорих й аз. Наведох се да си прибера жезъла и пръчката. — Искам кичура от косата си. Искам да знам какво ви накара да дойдете при мен в четвъртък и защо ме забъркахте в тази каша. Искам и да знам кой уби Томи Том и Дженифър Стантън и Линда Рандал.
Очите й помръкнаха още повече и тя пребледня.
— Линда е мъртва?
— Станало е снощи — казах аз. — И някой планира при първа възможност да отстрани и мен по същия начин.
Някъде далеч навън изтрещя първата гръмотевица. Поредната буря набираше сили. Щом дойдеше над града, щях да съм мъртъв. Просто и сигурно.
Погледнах отново към Моника Селс и всичко това бе изписано на лицето й — тя знаеше за бурята толкова, колкото и аз. Знаеше всичко и в очите й се четеше някакво тъжно и уморено безсилие.
— Трябва да си тръгвате, господин Дрезден — каза тя. — Не можете да останете тук… Трябва да си вървите, преди да е станало твърде късно.
Пристъпих към нея.
— Вие сте последният ми шанс, Моника. Веднъж вече ви помолих да ми повярвате. Повярвайте ми отново. Не съм дошъл тук, за да ви причиня зло, на вас и вашите…
Зад гърба на Моника се отвори някаква врата. От нея надникна едно момиче с недодялан пубертетски вид и с коса със същия цвят като на майка й.
— Мамо? — попита то развълнувано. — Мамо, всичко наред ли е? Да се обадя ли в полицията? — Зад нея се показа главата на момченце, година или две по-малко от сестра си. Държеше поизтъркана баскетболна топка, която въртеше нервно в ръцете си.
Погледнах към Моника. Очите й бяха затворени и по бузите се стичаха сълзи. Трябваше й един миг, за да се овладее и да отговори със спокоен равен глас, без да се обръща към децата.
— Всичко е наред — каза тя. — Джени, Били, върнете се обратно в стаята си и заключете вратата. Чувате ли?
— Но, мамо… — започна момчето.
— Веднага — каза Моника с напрегнат глас.
Джени сложи ръка на рамото на братчето си.
— Хайде, Били. — Тя ме погледна само за миг. Очите й бяха прекалено знаещи за годините й. — Хайде.
Двете деца се върнаха обратно, затвориха след себе си вратата и превъртяха ключа в нея.
Моника почака, докато те си отидат, и избухна отново в сълзи.
— Моля ви, господин Дрезден, умолявам ви. Трябва да си вървите. Ако сте тук, когато започне бурята, и ако той разбере… — Скри лице в шепите си, издаде някакъв тих, дрезгав звук.
Пристъпих по-близо до нея, защото се нуждаех от помощта й. Независимо колко страдаше и през каква агония преминаваше, трябваше да получа нейното съдействие. И знаех какво да кажа, за да си го осигуря.
Понякога съм голям гадняр.
