— Той не беше лош човек, господин Дрезден. Работеше много. Заради нас — искаше да ни осигури по-добър живот. Допускам, че беше така, защото родителите ми бяха много богати. Искаше да ми даде толкова, колкото и те, но не успяваше. Това го дразнеше и той се ядосваше. Понякога го караше да излезе от кожата си. Но невинаги. Понякога беше много мил. Надявах се, че децата ще му помогнат да се овладее. Били беше около четиригодишен, когато Виктор откри магията. Нямам представа точно как. Но постепенно стана напълно завладян от нея. Започна да купува книга след книга. И разни странни предмети. Сложи ключалка на вратата на тавана и след вечеря започна да се усамотява там. Понякога нощем чувах разни неща. Гласове. Или други звуци… — Тя потрепери. — Ставаше все по-лош. Ядосваше се и започнаха да се случват странни неща. Дреболии. Един ъгъл на пердето се запалваше. Или разни неща падаха от стените и се разбиваха. — Тя погледна разстроено към смешната клатеща се крава, сякаш да се увери, че е все още там. — Крещеше ни без причина. Или внезапно избухваше в смях. Той… виждаше разни неща. Които аз не можех. Имах усещането, че полудява.
— Но никога не се изправихте срещу него — казах аз кротко.
Тя поклати глава.
— Моля се Бог да ми прости. Трябваше да му се опълча. Но бях свикнала да се владея, господин Дрезден. Да не вдигам шум. — После пое дълбоко въздух и продължи: — И тогава, една нощ той ме събуди и ме накара да изпия нещо. Каза, че щяло да ми помогне да го видя и да го разбера. Че ако го изпия, ще започна да виждам нещата като него. Настояваше да го разбера, защото съм негова съпруга.
Този път тя започна да плаче и сълзите се стичаха кротко по бузите до крайчеца на устните.
Изведнъж нещо в мен прищрака и усетих, че си дойде на мястото.
— Третото око? — казах аз.
Тя кимна.
— И тогава… започнах да виждам, господин Дрезден. Видях него.
Лицето й се сгърчи и си помислих, че ще повърне. Можех да я разбера. Да ти предложат изведнъж Трето око, без да знаеш какво представлява и какво ще ти се случи, да видиш собствения си мъж, който е създал децата ти, и да прозреш какъв е той в действителност — обзет от жажда за власт и от алчност — трябва да е било истински ад. Това щеше да остане в нея завинаги. Никога споменът нямаше да избледнее и никога нямаше да намери утеха и спокойствие зад преградата на времето, издигната между нея и образа на съпруга й като чудовище.
Тя продължи забързано и тихо:
— Исках още. Дори когато приключи ефектът, колкото и да беше ужасяващ, исках още. Опитвах се да не го покажа, но той разбра. Той погледна в очите ми и разбра, господин Дрезден. Както и вие сега. Избухна в смях, като че ли току-що е спечелил от лотарията. Толкова беше щастлив, че ме целуна. А на мен ми призляваше. Започна да произвежда все по-големи количества от наркотика. Но никога не му стигаше. Това го вбесяваше до безумие. И тогава проумя, че когато е гневен, може да прави повече. Това му послужи за извинение. Нарочно беснееше, но все не му стигаше. — Тя преглътна. — И тогава, тогава…
Спомних си за ужасения разносвач на пица и за коментарите на елфа за „спортуването“ на хората.
— Тогава разбра, че може да овладее емоциите и на други хора — казах аз. — И да ги използва да придават допълнителна сила на магиите му.
Тя кимна и още повече се сви.
— Най-напред бях само аз. Това ме плашеше, а след това бях напълно изтощена. Разбра, че похотта подсилва това, което прави. И започна да се оглежда наоколо. За подкрепа. Наричаше ги инвеститори. — Тя ме погледна с умоляващи очи. — Моля ви, господин Дрезден. Трябва да разберете. Той не беше лош през цялото време. Имаше моменти, когато ставаше като преди. Мислех си даже, че ще се върне обратно при нас.
Опитах се да я погледна със съчувствие. Но не бях сигурен дали изпитвам друго, освен гняв, че някой, който и да е той, може да се отнася по подобен начин със семейството си — или дори с когото и да било. Чувствата ми вероятно са били изписани на лицето, защото Моника бързо отвърна поглед и се сви от страх. Говореше забързано, сякаш искаше да уталожи гнева ми — гласът на жена, която неведнъж се е опитвала да укроти нечий гняв с думи на отчаяние.
— Тогава откри семейство Бекитс. Те имаха пари. И той ги убеди, че ще им помогне да си отмъстят на Джони Марконе за убийството на дъщеря им. Те му повярваха и му дадоха толкова пари, колкото му трябваха.
Замислих се за двамата Бекитс с техните източени, хищни лица и мъртвия поглед на госпожа Бекитс.
