— Моника, моля ви. Изправен съм пред стената. Нямам повече никакви възможности. Всичко, което знам ме води до тук. До вас. И освен това нямам никакво време. Нуждая се от вашата помощ, преди да свърша като Дженифър, като Томи и като Линда. — Потърсих погледа й и тя ме погледна, без да отвръща своя. — Моля ви. Помогнете ми.
Наблюдавах очите й, страха, мъката и умората в тях. Наведен над нея, исках повече, отколкото тя можеше да ми даде.
— Добре — прошепна тя. Обърна се и се запъти към кухнята. — Добре, ще ви кажа каквото знам, магьоснико. Но с нищо не мога да ви помогна. — Тя спря на вратата и ме погледна. Думите й прозвучаха като самата истина: — И никой друг не може да направи нещо повече.
Кухнята на Моника Селс изобилстваше от ярки цветове. Тя явно колекционираше картинки на крави от анимационни филми, които висяха по стените и шкафовете — симпатични, но все така по кравешки лениви. По вратата на хладилника бяха закрепени рисунки с пастел и различни бележки от училище със сведения за успеха и поведението, а на перваза на прозореца бяха наредени разноцветни бутилки. Отвън долитаха звуците на вятърен чан, разлюлян от все по-усилващия се студен вятър. Стенният часовник във формата на голяма усмихната крава полюшваше опашка в ритъм с тиктакането си.
Моника седна до кухненската маса. Изпъна крака под нея и напрежението й малко поспадна. Усещах, че кухнята е нейното убежище, в което се оттегляше, когато е разстроена. Беше поддържана с любов и светеше от чистота.
Оставих я да се успокои известно време, което не продължи дълго. Чувствах как напрежението във въздуха расте и как в далечината бурята набираше сили. Не можех да си позволя да подходя предпазливо. Тъкмо щях да отворя уста и да започна, когато тя първа проговори:
— Задавайте ми въпроси, а аз ще ви отговарям. Сама не знам от къде да започна.
Не погледна към мен. Погледът й не се спираше върху нищо.
— Добре — казах аз и се опрях на кухненския плот. — Познавахте Дженифър Стантън, нали? Роднини ли сте?
Изражението й не се промени.
— И двете имаме очите на майка ни — потвърди тя. — Малката ми сестричка винаги беше бунтарка. Избяга, за да стане актриса, но вместо това стана проститутка. По някакъв начин това й харесваше. Много пъти съм я молила да се откаже, но тя не искаше. Дори не знам дали знаеше как.
— Потърсиха ли ви вече от полицията?
— Не. Но са разговаряли с родителите ми в Сейнт Луис. Вероятно все още не са разбрали, че живея тук. Сигурна съм, че скоро ще го открият.
Аз се намръщих.
— Защо не се обърнахте към тях? Защо вместо това потърсихте мен?
Тя ме погледна.
— Полицията не можеше да ми помогне, господин Дрезден. Смятате ли, че щяха да ми повярват? Ако отида при тях и им наприказвам разни истории за заклинания и ритуали, те ще ме помислят за луда. — Лицето й се изкриви в гримаса. — И може би ще са прави. Понякога се чудя дали не съм откачила.
— И затова ме потърсихте — казах аз. — Но защо просто не ми казахте истината?
— Как бих могла? — попита тя. — Как бих могла да вляза в офиса на човек, когото не познавам, и да му кажа…
Тя преглътна и през свитите й клепачи се отрониха още сълзи.
— Какво да ми кажете, Моника? — попитах аз, стараейки се гласът ми да звучи меко. — Кой уби сестра ви?
Вятърният чан дрънчеше навън. Усмихнатата крава продължи да тиктака. Моника Селс пое дълбоко дъх и затвори очи. Виждах я как събира разкъсаните нишки на куража си и се опитва да ги върже колкото може по-Здраво. Вече знаех отговорите, но исках да ги чуя от нея. Опитвах се да си кажа, че за нея ще е добре да се изправи лице в лице с фактите, просто да ги произнесе на глас. Не бях съвсем сигурен, че го мисля — както казах, не ме бива много да лъжа.
Моника стисна ръце в юмруци и каза:
— Господи, помогни ми! Господи, помогни ми! Беше съпругът ми, господин Дрезден. Виктор.
Очаквах да избухне в сълзи, но тя се стегна все едно очакваше някой да започне да я удря.
— Точно затова ме помолихте да го намеря — чух аз собствения си глас. — Затова ме пратихте при къщата край езерото. Вие сте знаели, че той е там. Знаели сте, че ако отида там, той ще ме види.
Говорех спокойно, не много ядосано, но думите ми удряха Моника Селс като тежки чукове. Тя трепваше след всяка една от тях.
— Налагаше се — изстена тя. — Бога ми, господин Дрезден. Не можете да си представите какво беше. И ставаше все по-лошо. В началото той не беше лош човек, но ставаше все по-ужасен и аз се уплаших.
— За децата? — попитах аз.
Тя кимна и подпря челото си на коленете. След което думите й се отприщиха, отначало по-бавно, но постепенно все по-бързо, сякаш не можеше повече да удържа огромната им тежест в себе си. Аз слушах. Дължах й го заради това, че бях потъпкал чувствата й и я бях принудил да говори.
