В онзиден Древният открадна огледалото и никога повече не го върна.
Сега, слаб и белобрад, Кетцалкоатъл постла парче син кадифен плат върху
проста дървена маса. Заглади го с длан, премахвайки нишките и прахта. После
сложи по средата правоъгълника в черна рамка и нежно го избърса с края на
бялата си ленена риза. Огледалото не отразяваше ястребовото лице на Древния:
по полираната му повърхност се виеше сив дим.
Кетцалкоатъл се наведе над него, извади от ръкава си една карфица и притисна
върха £ към възглавничката на палеца си.
– Капка кръв от моята плът... – промърмори той на древния език на толтеките.
Една рубинена капка наедря бавно върху гладката му кожа. – ...и злото вече е на
път. – Кетцалкоатъл протегна ръка над огледалото и остави капката да падне
върху него. Повърхността моментално затрепка и заблестя и по древния кристал
потече дъга от преливащи се цветове. Издигна се червен дим; после цветовете
застинаха в образи.
Хилядолетия на експериментиране и огромни количества кръв – много малко от
която негова – бяха научили Древния да контролира образите в кристала. Беше го
хранил с толкова много кръв, че бе започнал да вярва, че огледалото е по някакъв
начин разумно и живо. Взирайки се в него, той промърмори:
– Отведи ме в Сан Франциско.
Огледалото помътня, а после бе обляно от сиво-бяла светлина и изведнъж
Кетцалкоатъл откри, че се носи високо над града, взирайки се към залива долу.
– Защо не гори? – зачуди се той на глас. – Защо няма чудовища по улиците?
Беше позволил на безсмъртните човеци Макиавели и Били Хлапето да се върнат
в Сан Франциско, за да освободят тварите от Алкатраз и да ги пуснат в града.
Нима те се бяха провалили в задачата си? Или просто бе подранил?
Образът в кристала се измести отново и се спря върху тясната ивица на
Алкатраз. Кетцалкоатъл зърна някакво движение във водата. Нещо се движеше
през залива, отдалечавайки се от тъмното петно на острова и насочвайки се към
града. Кетцалкоатъл потри ръце. Не, не беше закъснял: беше дошъл точно
навреме, за да стане свидетел на малко хаос. Отдавна не бе виждал
унищожаването на някой град, а това зрелище му харесваше.
Цветният образ внезапно затрепка и помръкна. Древният бодна пръста си с
карфицата още веднъж и още веднъж, и капна пак от животворната си кръв върху
огледалото, за да го захрани. То оживя отново и образът на града се върна,
едновременно триизмерен и ясен. Кетцалкоатъл се съсредоточи и картината се
завъртя надолу, притегляйки го към белите гребени на вълните. Някакво същество
се криеше под водата, нещо гигантско и змиевидно: морски змей. Древният присви
очи. Трудно му беше да различи подробности, но му се струваше, че създанието
има повече от една глава. Кимна одобрително; това му харесваше. Беше добър
щрих. Изглеждаше съвсем логично да пратят в града първо морските създания.
Той се усмихна, показвайки хищните си зъби, докато си представяше как
чудовището вилнее по улиците.
Кетцалкоатъл гледаше как морският змей прекоси залива и свърна към един от
кейовете, издадени във водата. Намръщи се, а после кимна разбиращо. Звярът
щеше да излезе на сушата на Ембаркадеро. Прекрасно: щеше да има много
туристи и добър ефект.
В морето се появи светлина. Той зърна лекото блещукане на някакво синьо-
червено петно във водата и изведнъж осъзна, че морският змей се насочва право
натам.
Несъзнателно Кетцалкоатъл се спусна още по-ниско. Главата му се приведе към
огледалото, така че ястребовият му нос почти го докосна. Вече можеше да долови
мириса на море – солен, с лек дъх на гниеща риба и водорасли... и на още нещо.
Той затвори очи и вдиша дълбоко. Един град можеше да мирише на метал и улично
движение, на изгоряла храна и твърде много немити тела. Но това, което
надушваше тук – това бяха миризми, които нямаха място в града: острият аромат
на мента, сладкият дъх на анасон и цветистото ухание на зелен чай.
Прозрението го осени в мига, когато чудовищното създание – Лотан – се надигна
от морето и седемте му глави се стрелнаха към завихреното синьо-червено петно
във водата. Сега Кетцалкоатъл разпозна аурите и цветовете: червеното беше
Прометей, а синьото – безсмъртният Нитен. А противният мирис на мента във
въздуха можеше да принадлежи само на един човек: на Алхимика Никола Фламел.
Тогава Кетцалкоатъл ги видя, застанали на края на един кей. И да, жената също
беше с тях, Пернел Вълшебницата, която той познаваше от горчив опит. Езикът му
инстинктивно напипа дупката в зъбите му, където тя бе избила един от големите му
задни кътници. Това не беше хубаво; никак не беше хубаво: един Древен отстъпник
и трима от най-опасните и смъртоносни човеци в това Сенкоцарство.
Кетцалкоатъл стисна ръцете си в юмруци и острите му нокти се забиха в дланите
му. Върху огледалото покапа още кръв, която задържа образите живи. Тъмните очи
на Древния се взираха немигащо.
...Лотан се обърна, за да се нахрани с аурите...
...надигна се от водата, балансирайки на опашката си, и всичките му седем глави
се стрелнаха напред със зейнали усти...
...проблесна зелен огън и се разнесе непоносима смрад на мента.
