на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат. Очите им
бяха яркосини, а когато се усмихнаха, се видя, че зъбите им са малки и идеално
бели, с изключение на кучешките, които изглеждаха неестествено дълги и остри.
Хванати ръка за ръка, те слязоха от виманата и тръгнаха по тревата. Стъклените и
гумени цветя се топяха на капки под нозете им.
Софи и Джош несъзнателно отстъпиха, присвивайки очи срещу ниското слънце и
заслепяващите отблясъци в броните на двойката, като се опитваха да различат
чертите им. В тях имаше нещо ужасно познато...
Изведнъж Дий ахна и се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може
по-малък.
– Господари – каза той. – Простете ми.
Двамата не му обърнаха внимание. Те продължиха напред, взирайки се
настойчиво в близнаците, докато главите им не затъмниха слънцето и лицата им не
се разкриха сред ореол от светлина.
– Софи – каза мъжът, а яркосините му очи блестяха от радост.
– Джош – добави жената, клатейки леко глава, и устните £ се извиха в усмивка. –
Чакахме ви.
– Мамо? Татко? – изрекоха едновременно близнаците. Направиха още една
крачка назад, объркани и уплашени.
Двойката се поклони тържествено.
– На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца. –
Те протегнаха ръце. – Добре дошли у дома.
Близнаците се спогледаха, ококорени от страх и объркване. Софи посегна и
стисна ръката на брат си. Въпреки изминалата седмица на невероятни разкрития,
това бе почти прекалено много за възприемане. Тя се опита да оформи някакви
думи и да зададе въпроси, но устата £ бе пресъхнала и усещаше езика си дебел и
подпухнал.
Джош продължаваше да мести поглед от баща си към майка си и обратно,
опитвайки се да проумее това, което виждаше. Двойката приличаше досущ на
неговите родители, Ричард и Сара Нюман. И гласовете им звучаха като техните,
само че родителите му бяха в Юта... беше говорил с баща си само преди няколко
дена. Обсъждаха един рогат динозавър от кредния период.
– Знам, че ви е трудно да го приемете – усмихна се Ричард Нюман-Озирис.
– Но повярвайте ни – каза Сара-Изида, – всичко ще си дойде на мястото. –
Гласът £ бе окуражителен, докато се усмихваше на момчето и момичето. – Целият
ви живот досега е водил към този момент. Това, деца, е вашата съдба. Това е
вашият миг. А какво сме казвали винаги за мига? – попита тя усмихнато.
–
– Какво... – започна Джош.
Изида вдигна ръка.
– По-късно. Всяко нещо с времето си. А повярвайте ни, сегашното време е добро.
Това е най-хубавото време. Вие се върнахте десет хиляди години в миналото.
Софи и Джош Нюман се спогледаха. След всичко, което бяха преживели, знаеха,
че трябва да се радват, че са се събрали отново с родителите си, само че тук
имаше нещо ужасно погрешно. Те имаха стотици въпроси... а двамата, които се
намираха пред тях, не бяха отговорили на нито един.
Доктор Джон Дий се надигна трескаво на крака и се изтупа грижливо, преди да се
промуши покрай близнаците и да се поклони дълбоко на облечената в брони
двойка.
– Господари. За мен е чест – огромна чест – да се намирам отново във ваше
присъствие. – Той вдигна глава и изгледа подред лицата им. – Вярвам, ще
признаете, че аз спомогнах за довеждането на легендарните близнаци при вас.
Озирис погледна към Дий и го дари със същата бърза, бледа усмивка, която бе
отправил на близнаците.
– А, верният доктор Дий, вечният опортюнист... – Той протегна дясната си ръка с
дланта надолу и Магьосника побърза да я сграбчи и да притисне устни към нея. –
...и вечният глупак.
Дий бързо вдигна очи и опита да се дръпне, но Озирис бе хванал ръката му.
– Аз винаги съм... – започна тревожно Магьосника.
– ...бил глупак – сопна се Изида.
Сянка премина по лицето на Озирис и то за миг се превърна в жестока маска,
когато устните му се изтеглиха назад, за да оголят остри бели зъби. Мъжът с
бръснатата глава изведнъж хвана с две ръце главата на Дий, така че палците
легнаха върху скулите на безсмъртния, и го вдигна нагоре, докато краката му не се
отделиха от земята.
– А за какво ни е един глупак... или още по-зле, калпав инструмент! – Сините очи
на Озирис бяха на едно ниво с тези на Магьосника. – Помниш ли деня, в който те
направих безсмъртен, Дий? – прошепна той.
Докторът се замята, а очите му бяха ококорени от ужас.
– Не – ахна той.
– Когато ти казах, че мога да те направя отново човек? – рече Озирис – Атанасия-
яисаната – прошепна той и захвърли Магьосника настрана.
Дий полетя във въздуха и докато падне на земята в краката на Вирджиния Деър,
вече беше старец: смален, съсухрен вързоп от дрипи, със сбръчкано лице, сива
коса, която падаше на кичури по копринената трева около него, с млечнобели от
пердета очи, с посинели устни и клатещи се във венците зъби.
Софи и Джош гледаха с ужас създанието, което само преди секунди беше кипящ
от живот човек. Сега той бе невероятно стар, но още жив, още съзнаващ. Софи се
обърна, за да впери поглед в мъжа, който приличаше на баща £, който звучеше
като баща £... и осъзна, че изобщо не го познава. Нейният баща – Ричард Нюман –
