– Не! – изсъска Древният, докато гледаше как Лотан се превръща в мъничко
яйце, нашарено със сини жилки. Видя как яйцето пада в протегнатата ръка на
Алхимика. Фламел го подхвърли триумфално във въздуха... и една кръжаща чайка
го грабна и го погълна цялото.
– Не! Не, не, не, не, не... – Кетцалкоатъл зави от ярост, лицето му потъмня и се
измени, придобивайки змийския лик, който бе всявал такъв ужас у маите и ацтеките.
Остри зъби щръкнаха от устата му, очите му се стесниха, а тъмната му коса се
втвърди в бодли около лицето му. Той заудря по масата, старото дърво се нацепи
и само светкавичните му рефлекси спасиха огледалото от падане и разбиване в
пода.
Гневът му отмина също толкова бързо, колкото се и бе появил.
Кетцалкоатъл вдиша дълбоко и приглади с ръка втвърдената си коса. Всичко,
което трябваше да сторят Били и Макиавели, бе да пуснат няколко чудовища в
града – три или четири щяха да са достатъчни. Две щяха да свършат работа; дори
едно, за предпочитане някое голямо с люспи и зъби, щеше да е добро начало. Но
те се бяха провалили и по-късно щяха да си платят за това – ако оцелееха!
Трябваше да прехвърли зверовете от острова, но за да го направи, се налагаше
да отвлече вниманието на семейство Фламел и техните приятели – Древния и
безсмъртния.
Явно бе дошло време Кетцалкоатъл да вземе нещата в свои ръце. Внезапна
усмивка оголи острите му като игли зъби. Той беше събрал в своето Сенкоцарство
няколко животинчета – човеците биха ги нарекли чудовища – и можеше да ги пусне
да си поиграят. Но Алхимика без съмнение щеше да се справи с тях по същия
начин, както се бе справил с Лотан. Не, трябваше му нещо по-голямо, нещо далеч
по-драматично от няколко жалки чудовища.
Кетцалкоатъл намери мобилния си телефон на масата в кухнята. Набра
лосанджелиския номер по памет. След петнадесетото иззвъняване отсреща му
отговори ръмжащ глас.
– Пазиш ли още онази торбичка със зъби, която ти продадох преди хилядолетия?
– започна Кетцалкоатъл. – Бих искал да си я откупя. Защо ли? Искам да я
използвам, за да дам урок на семейство Фламел... и разбира се, да има с какво да
се занимават, докато прехвърля създанията ни от острова – добави припряно. –
Колко искаш за нея? Безплатно!? Да, разбира се, че можеш да гледаш. Ще се
срещнем на „Виста Пойнт“; ще се погрижа наоколо да няма човеци.
– Злото вече е на път... – прошепна Кетцалкоатъл. – И идва към теб, Алхимико.
Идва към теб.
Глава 2
Софи Нюман отвори очи. Лежеше по лице на трева, която бе прекалено зелена,
за да е естествена, и на пипане приличаше на коприна. Под лицето £ имаше
смачкани цветя, каквито никога не бяха расли по земята – малки творения от
стъклени нишки и втвърдена гума.
Тя се претърколи по гръб и погледна нагоре... а после моментално стисна отново
очи. Само преди миг се намираше на Алкатраз в залива на Сан Франциско и
хладният, солен въздух бе напоен с миризмите на сурова енергия и твърде много
зверове, натъпкани на едно място. Сега въздухът бе чист и свеж, изпълнен с
екзотични ухания, а слънцето топлеше лицето £, отпечатвайки ярки образи върху
ретините £. Тя отвори пак очи и видя как някаква сянка преминава пред слънцето.
Примижа и различи овална форма от кристал и метал.
– О! – прошепна тя изненадано и посегна да бутне брат си. – По-добре се
събуди...
Джош лежеше по гръб. Отвори едно око и изстена, когато слънчевата светлина го
удари в лицето, а после, щом осъзна какво вижда, цялата му сънливост изчезна и
той се надигна рязко.
– Това е...
– ...летяща чиния – довърши Софи.
Зад тях нещо се размърда и двамата се обърнаха, за да видят, че не са сами
върху тревистия хълм. Доктор Джон Дий стоеше на четири крака и се взираше
ококорено в небето, а до него седеше с кръстосани крака Вирджиния Деър и
гарвановочерната £ коса се развяваше на вятъра.
– Вимана – прошепна Дий. – Никога не съм мислил, че ще видя такава през
живота си. – Той приклекна на тревата, взирайки се с благоговение в бързо
приближаващия се обект.
– Това Сенкоцарство ли е? – попита Джош, местейки поглед от Дий към Деър.
Жената поклати леко глава.
– Не, не е Сенкоцарство.
Джош се изправи и засенчи очи, взирайки се в кораба като хипнотизиран. Когато
виманата се приближи, той видя, че е направена от нещо като млечен кристал,
опасан с дебела златна лента. Чинията се спусна към земята, изпълвайки въздуха
с подзвуково бръмчене, което спадна до глухо буботене, когато спря на сантиметри
над тревата.
Софи се изправи и застана до близнака си.
– Прекрасна е – промълви тя. – Прилича на скъпоценен камък.
Блещукащият кристал бе идеално гладък, а златният ръб на кораба бе изписан с
дребни клечковидни букви.
– Къде сме, Джош? – прошепна Софи.
Брат £ поклати глава.
– Не къде... кога – промърмори той. – Виманите принадлежат към най-старите
митове.
Горната част на овала беззвучно се отвори и стените на кораба се прибраха,
разкривайки ослепително бялата му вътрешност.
В отвора се появиха мъж и жена.
Бяха високи и слаби, със силно загоряла кожа. И двамата носеха бели керамични
брони с гравирани на тях шарки, пиктограми и йероглифи на десетки езици. Косата
