Черепният трон полностью

— Не ме заплашвайте, Арейн. Ще защитавам мен и детето, което нося. Ако стражите ви ме докоснат даже с пръст, ще срутя замъка върху главата ви.

Очите на Арейн проблеснаха, но Лийша говореше съвсем сериозно и възрастната жена го знаеше. Билкарката задържа погледа ѝ за миг, след което се обърна към Аманвах.

— Две условия.

Аманвах присви очи. Красиянците обожаваха да се пазарят.

— Които са?

— Ще използваш капката още сега, тук, като произнесеш въпроса си на тесански — започна Лийша.

Аманвах кимна.

— И второто?

— Ще се съгласиш да хвърлиш заровете веднъж за мен някога в бъдещето — каза Лийша. — Сама ще реша кога и какъв ще бъде въпросът.

Аманвах присви очи.

— Съгласна съм. Стига въпросът ти да не засяга пряко народа или семейството ми.

В отговор Лийша извади един ланцет от джобчето на престилката си, изпъна пръста си и се приготви да го бодне.

— Значи, се договорихме?

— Да — каза Арейн.

— Договорихме се — потвърди Аманвах.

— Протегни заровете си.

Лийша притисна ланцета към възглавничката на показалеца си и изцеди една капка кръв върху заровете на Аманвах.

Дама’тингата ги разклати в ръката си, докато всичките не се докоснаха до кръвта. След това се обърна към кърпата; ръцете ѝ бяха започнали леко да треперят.

— Всемогъщи Еверам, дарителю на светлина и живот, умолявам те, дари скромния си слуга със знание за онова, що ще го срещне. Покажи на скромната си слугиня съдбата на детето, носено от Лийша вах Ърни ам’Пейпър ам’Хралупа.

Лийша почувства как детето ритна, когато заровете проблеснаха и се завъртяха във въздуха. Аманвах се наведе жадно напред, разчитайки скритото значение.

— Е? — попита най-накрая Лийша. — Какво ти казват?

Аманвах събра заровете и ги върна в торбичката си за хора.

— Съгласих се да задам въпроса си на глас, за да го чуеш, господарке, но никога не съм се съгласявала да ти разкрия отговора.

Лийша стисна зъби, но Арейн пресече отговора ѝ.

— Достатъчно! Разберете се за това по-късно. — Тя изгледа студено Аманвах. — Изморих се от игричките ви, принцесо. Платихме цената ви. Сега хвърлете заровете и ми кажете кой упоява сина ми. Истърли? Уордгуд? Юкор? Някой от синовете ми?

Аманвах поклати глава.

— Вашата плевичарка работи сама.

Възцари се тишина; този път Арейн изгуби донякъде самообладание и очите ѝ се изцъклиха като на жаба.

— Защо?

Аманвах сви рамене.

— Питайте я и тя сама ще ви каже. Тази тайна е била крита твърде дълго и трябва да бъде разсечена като цирей.

— А упойката? — попита Лийша, когато вече изглеждаше, че Арейн ще се нуждае от цял ден, за да осмисли информацията.

— Тинктурата е сипвана във виното му — каза Аманвах. — Не мога да кажа точно от кого, но това няма значение. Ако херцогът престане да получава дозите, семето му само ще се възстанови.

— Това ще отнеме месеци — каза Лийша.

— Можете да ускорите процеса с хора. Ще приготвя една кост за изцеляването.

Тя бързо се изправи на крака.

— Аз изпълних моята част от сделката. Искам да видя съпруга ми още сега.

Заповедният тон на дама’тингата освести донякъде Арейн. Тя поклати глава.

— Ще чакате тихо някъде, докато проверя информацията. Остана ли доволна, ще видите съпруга си, но не и преди това.

Белият воал на Аманвах се изду, когато тя изпъшка гневно. Красиянката кръстоса поглед с херцогинята майка, но миг по-късно кимна отсечено.

— Ще почакам, но ако до залез-слънце днес не съм видяла съпруга ми и не съм се убедила, че е добре, ще смятам, че сте нарушили клетвата си.

Кракът на Арейн започна да потропва нервно, но тя не каза нищо.

Лийша се опитваше да си припомни уроците на Роджър, докато се усмихваше на Росал и Джеса, дошли по заповед на херцогинята майка под предлог, че трябва да обсъдят очевидния интерес на Гаред към момичето.

Роджър я беше научил на много неща за поведението на монарсите, как да проектира гласа си дори когато говори тихо, как да поддържа маска, като се представя пред останалите за спокойна, независимо от онова, което изпитва в действителност. Досега това беше най-трудният ѝ урок.

— Моля, господарке — каза Лийша, — Нейна Светлост желае да разговаря с госпожица Лакьор насаме, преди да бъдете включена в обсъжданията.

Росал погледна загрижено към Джеса, но жената махна презрително с ръка.

— Отивай, момиче.

— Ще ви накарам да се гордеете с мен — обеща Росал.

Джеса я докосна нежно по рамото.

— Не бих очаквала нещо друго.

Лийша беше изумена; последните думи, които беше разменила с господарката Бруна, бяха почти същите. Зачуди се какво ли означаваха те за жените. Може би и за тях бяха нещо като сбогуване.

Тя въведе Росал през вратата към голямата дневна на Арейн. Прекосиха я и влязоха през друга двукрила врата в частната приемна с дебели стени, способни да обезкуражат всеки подслушвач.