— Може ли да дойда, Майкъл? Изминахме заедно дълъг път.
Той се обърна и я погледна в лицето. На бузата му имаше червени следи от възглавницата.
— Ще трябва бързо да изнесеш торбите с детонатора от задната част на гондолата. Тези, които са под задната седалка. Ще ги нагласим, когато излетим. Можеш да дойдеш.
Тя се притисна до него и повече не говориха.
В единайсет и половина Ландър стана и Далия му помогна да се облече. Бузите му бяха хлътнали, но лосионът, с който го намаза, му придаде загар и скри бледността му. В дванайсет без десет извади от медицинската чанта спринцовка с новокаин. Нави ръкава на Ландър и обезболи малка част от ръката му. След това взе друга, по-малка спринцовка. Беше мека, пластмасова тръбичка с прикрепена игла, пълна с трийсетмилиграмов разтвор на риталин.
— Майкъл, след нея може да се почувстваш твърде приказлив. Ще бъдеш възбуден. Ще трябва да го компенсираш. Не я използвай, докато не почувстваш, че съвсем си загубил силите си.
— Добре, слагай я.
Тя заби иглата в обезболената част на ръката и здраво залепи малката спринцовка за кожата му. Закрепи от двете страни на меката тръбичка къси моливи, за да избегне прегъването й.
— Когато усетиш, че имаш нужда от нея, напипай я през ръкава и натисни тръбичката с палец.
— Знам, знам.
Тя го целуна по челото.
— Ако не успея да дойда на летището с камиона, ако там ме чакат…
— Просто ще стоваря дирижабъла върху стадиона — каза той. — Ще смаже доста хора. Но не мисли, за най-лошото. Досега ни вървеше във всичко, нали?
— Досега ти действаше много умно.
— Ще се видим на летището в два и петнайсет.
Тя го изпрати до асансьора, върна се в стаята и седна на леглото. Рано беше да тръгва за камиона.
Ландър видя екипажа на дирижабъла до рецепцията във фоайето. Бяха Симънс — вторият пилот на Фарли, и двама телевизионни оператори. Доближи се до тях, като се стараеше да върви енергично.
— Боже мой, това е Майкъл — възкликна Симънс. — Мислех, че си болен. Къде е Фарли? Звъняхме в стаята му. Чакаме го.
— Фарли е имал тежка нощ. Някакво пияно момиче му бръкнало с пръст в окото.
— Велики Боже!
— Нищо сериозно, но отиде на лекар. Днес ще летя аз.
— Кога пристигна?
— Рано сутринта. Онова копеле Фарли ми се обади в четири през нощта. Да тръгваме, че закъсняваме.
— Не изглеждаш много добре, Майк.
— По-добре съм от вас.
На входа на летище „Лейкфронт“ шофьорът не можа да намери пропуска на колата и всички трябваше да покажат документите си. До кулата бяха паркирани три военни коли.
Дирижабълът, шейсет и седем метров титан в сребърно, червено и синьо, стоеше на затревен триъгълник между пистите. За разлика от самолетите, които сякаш клечаха до хангарите, дирижабълът излъчваше усещане за полет дори на земята. Кацнал грациозно на единственото си колело с насочен на североизток нос до закотвящата мачта, той приличаше на гигантски ветропоказател. Близо до него стояха големият автобус, който транспортираше наземния екипаж, и фургонът на подвижната ремонтна работилница. Превозните средства и хората приличаха на джуджета до сребърния въздушен кораб.
Командирът на екипажа Викърс избърса ръцете си с парцал.
— Радвам се, че се върнахте, капитан Ландър. Готов е.
— Благодаря. — Ландър започна традиционната обиколка на дирижабъла. Както очакваше, всичко беше в ред. Дирижабълът беше чист. Винаги беше харесвал чистотата му.
— Готови ли сте, момчета? — подвикна Викърс на Ландър и Симънс прегледаха останалата част от списъка с оборудването, което трябваше да се качи на гондолата.
Викърс мъмреше двамата телевизионни оператори. — Господин Видео, ще благоволите ли най-сетне да качите задниците си в гондолата, за да може да излети?
Наземният екипаж се улови за перилата, обикалящи гондолата, и избута дирижабъла, който се придвижи върху колелото си. Викърс свали няколко от дванайсеткилограмовите торби с баласт, провесени от перилата. Екипажът отново бутна дирижабъла.
— Тежи малко повече от обикновено. Това е добре. — Викърс обичаше дирижабълът да излита по-тежък. По-късно консумацията на гориво щеше да го олекоти.
— Къде е кока-колата? Взехме ли кока-кола? — попита Симънс. Знаеше, че ще бъдат във въздуха повече от три часа. — Да, тук е.
— Поеми го, Симънс — рече Ландър.
— Добре — Симънс се вмъкна в едноместната кабина от лявата страна на гондолата. Помаха през предния прозорец. Екипажът до закотвящата мачта развърза дирижабъла и осем души при въжетата на носа го завъртяха. — Потегляме. — Симънс завъртя назад кормилото за издигане, включи двигателя и огромният въздушен кораб се издигна под остър ъгъл.
Ландър се облегна на пасажерското място до пилота. Полетът до стадиона при попътен вятър отне девет минути и половина. Ландър прецени, че при максимален ход на двигателя ще може да го вземе за около седем минути, ако вятърът се задържи.
Под тях гъст поток коли беше задръстил магистралата до стадион „Тюлейн“.
— Някои от тях ще пропуснат началото на програмата — отбеляза Симънс.
— Сигурно — каза Ландър.
