Ландър погледна надолу и отново го забеляза — енергична руса фигура, плътно обградена от мъже. Ръцете му се вдигнаха към тълпата, а тя на свой ред стана на крака, когато той минаваше край нея.
Кабаков чу рева, с който поздравяваха президента. Никога не го беше виждал и усети любопитство. Сдържа порива си да отиде да го погледне. Мястото му беше тук, в командния пункт, откъдето веднага можеха да го вдигнат по тревога.
— Аз ще го поема, Симънс, иди да погледаш началото на програмата — рече Ландър. Смениха местата си. Ландър вече беше изморен и кормилото му се стори особено тежко.
Заради телевизията на терена повтаряха хвърлянето на жребия. Отборите бяха строени.
Ландър хвърли поглед към Симънс. Беше подал глава през страничния прозорец. Ландър се присегна и натисна лоста за смесване на горивото. Направи сместа достатъчно рядка, за да прегрее двигателят.
След няколко минути стрелката на термометъра беше в червената част на скалата. Ландър върна лоста в нормално положение.
— Господа, възникна малък проблем. — Симънс моментално се обърна към него. Почука с пръст термометъра. — По дяволите, какво е това! — възкликна. Покатери се на гондолата и надникна зад раменете на телевизионния екип към двигателя. — Няма масло.
— Какво? — запита операторът.
— Двигателят е прегрял. Дайте ми път да мина. — Посегна към задната част и измъкна пожарогасител.
— Ей, нали не горим? — Операторът и асистентът му бяха извънредно сериозни, точно както бе предвидил Ландър.
— Не, не — отвърна Симънс. — По инструкция сме длъжни да извадим пожарогасителя.
Ландър леко управляваше двигателя. Насочи се на североизток, към летището.
— Ще накараме Викърс да му хвърли един поглед — рече той.
— Обади ли се да му кажеш?
— Докато ти беше отзад. — Ландър беше промърморил нещо в микрофона, но без да го включи.
Летеше над магистрала 10, Суперкуполът остана вдясно, а игрището с овалната писта — вляво. Бавно се пътуваше с един двигател срещу вятъра. Добре, че е на връщане, помисли Ландър. Вече беше над игрището за голф „Поншартрен“, виждаше летището под себе си. Видя и камиона, приближаващ към вратата му. Далия беше успяла.
От кабината на камиона Далия също видя приближаващия се дирижабъл. Беше подранила с няколко секунди. На входа имаше полицай. Когато стигна до прозорчето на синята кола, намали ход и той й махна да продължи. Тя подкара покрай пистата, успоредно на шосето.
Наземният екипаж също беше забелязал въздушния кораб и се суетеше около автобуса и ремонтния фургон. Ландър искаше да бързат и да са объркани. Когато беше на сто метра височина, натисна с палец бутона на микрофона.
— Приземявам се, отворете ми пространство.
— Нора едно нула, какво става? Майк, защо не каза, че се връщате? — Беше гласът на Викърс.
— Казах — отсече Ландър.
Викърс разбра. Ландър не искаше аварийните камиони да се втурнат по пистата.
Далия Айяд изчака с прекосяването на пистата. Кулата й даде червена светлина. Наблюдаваше как дирижабълът докосна земята, подскочи, докосна я отново, наземният екипаж пое въжетата, провесени от носа. Вече беше под контрол.
Светлината стана зелена. Тя пресече пистата и паркира зад ремонтния фургон, невидима за екипажа, който търчеше около дирижабъла. Отвори за секунди задната врата и сложи рампата. Грабна хартиения плик с пистолета и ножицата за кабели и се затича към дирижабъла покрай фургона. Никой не й обърна внимание. Викърс отвори капака на двигателя. Далия подаде през прозореца на гондолата плика на Ландър и побягна обратно към камиона.
Ландър се обърна към телевизионния екип.
— Поразтъпчете се малко.
Те слязоха, а той ги последва. Отиде до автобуса и веднага се върна при дирижабъла.
— Хей, Викърс, търсят те по телефона от Лейкхърст.
— По дяволите… Добре, Франки, хвърли един поглед, но не пипай нищо, докато не се върна.
Затича се към автобуса. Ландър влезе след него. Викърс тъкмо беше взел слушалката на радиотелефона когато Ландър го застреля в тила. Наземният екипаж вече нямаше командир. Когато Ландър слезе от автобуса, чу пърпоренето на електрокара. Далия беше седнала на него и сега завиваше покрай фургона. Екипажът, озадачен от вида на голямата гондола, машинално отстъпи пред електрокара. Тя мина напред и пъхна гондолата-бомба под дирижабъла. Повдигна вилицата на електрокара на дванайсет сантиметра и бомбата застана на мястото си.
— Какво става, какво е това? — попита човекът до двигателя. Далия не му обърна внимание. Завърза две въжета около парапета. Оставаха още четири.
— Викърс нареди да изхвърлим всичкия баласт.
—
— Сваляйте баласта. Бързо!
— Какво е това, Майк? Никога не съм виждал подобно нещо.
— Викърс ще ти обясни. Телевизионното време струва сто седемдесет и пет хиляди долара за една минута, затова си размърдай задника. Телевизионната мрежа го иска.
