А всички щяха да пропуснат полувремето. Беше един и десет. Налагаше се да чака още един час.
Далия Айяд слезе от таксито близо до кея на улица „Галвез“ и бързо тръгна покрай къщите към гаража. Бомбата или беше там, или не беше. Полицията или я чакаше, или не. Досега не беше забелязвала колко напукан и наклонен е тротоарът. Докато вървеше, не вдигаше поглед от пукнатините. Група деца играеха на улицата бейзбол. Посрещащият топката, висок не повече от метър, подсвирна зад нея.
Полицейска кола разпръсна играчите и мина покрай Далия със скорост четирийсет и пет километра в час. Тя извърна лице и се престори, че търси някакъв адрес. Колата зави зад следващия ъгъл. Бръкна в чантата да извади ключовете и тръгна нагоре по алеята към гаража. Ето ги и катинарите. Отключи, вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си. Камионът изглеждаше непокътнат.
Тя се качи отзад и включи слабата лампичка. Върху бомбата имаше тънък слой прах. Всичко беше наред. Ако бяха открили мястото, никога нямаше да й позволят да стигне до нея. Преоблече се в работен комбинезон с инициалите на телевизионна мрежа и свали полиетиленовите платна от страните на камиона. Откриха се ярко изписаните емблеми на телевизионната компания.
Намери списъка на необходимите неща, залепен върху бомбата. Прегледа го набързо. Най-напред детонаторите. Извади ги от пакетите, посегна към средата на бомбата и ги вмъкна на мястото им. Сложи единия точно в центъра между зарядите. Жиците на детонаторите трябваше да се скачат към енергоизточника на дирижабъла. Сложи на място и фитила с другия детонатор.
Сряза въжетата, като остави вързани само две. Провери багажа на Ландър. Вътре имаше един револвер, калибър трийсет и осем, със заглушител, и ножици за срязване на кабели, поставени в хартиен плик. В платнена торба бяха нейният автоматичен „Шмайзер“ с шест пълнителя и автоматичната пушка АК-47 с резервни пълнители.
Слезе, остави „Шмайзер“-а на пода на каросерията и го покри с одеяло. По седалката на камиона имаше плътен слой прах. Извади кърпичка от чантата си и грижливо го избърса. Натъпка косите си под бейзболна шапка.
Два без десет. Време беше да тръгва. Отвори вратите на гаража, изкара камиона, като примижаваше на слънцето, и остави двигателя му включен, докато затваряше вратите на гаража.
Докато караше към летището, изпита странното щастливо чувство, че пада, пада, пада надолу…
Кабаков наблюдаваше от командния пункт на стадиона как реката от хора се влива през югоизточния вход. Всички бяха добре облечени и нахранени, неподозиращи грижите, които му създаваха.
Когато пред детекторите се образуваха опашки, избухна всеобщ ропот, прерастващ в гръмогласни протести, когато от време на време караха някого да изпразва джобовете си върху пластмасов поднос. До Кабаков стояха членовете на групата за борба с безредици, отговаряща за източния вход — десет тежковъоръжени мъже с униформи. Излезе вън, далече от пращенето на радиото, и продължи да гледа как се пълни стадионът. Бумтенето на оркестъра започна да заглъхва й музиката вече не се деформираше от ехото на празните трибуни. Към два без петнайсет повечето от зрителите бяха заели местата си. Блокадите по улиците се затвориха.
На трийсет метра над стадиона телевизионният екип на дирижабъла се съвещаваше по радиото с режисьора, седнал в голямата телевизионна кола зад трибуните. Предаването на NBS щеше да започне с общ кадър на стадиона от дирижабъла плюс емблемата на компанията и надписите върху него. Режисьорът, загледан в дванайсетте телевизионни монитора в колата, не беше доволен.
— Хей, Симънс — подвикна операторът, — шефът иска поглед от другия, северния край, на фона на „Тюлейн“. Можеш ли да го направиш?
— Как иначе? — Дирижабълът величествено заплува на север.
— Добре, така е чудесно, чудесно. — Операторът успя да улови целия стадион с яркозеления терен, обграден от осемдесет и четири хиляди души и знамена, които плющяха на вятъра.
Ландър видя полицейския хеликоптер, който бръмчеше като огромна муха над стадиона.
— Кулата вика Нора нула едно.
Симънс взе микрофона.
— Нора нула едно слуша.
— На километър и половина от северозапад се задават гости — заговори диспечерът. — Направете им място.
— Разбрано. Виждам ги. Нора нула едно край.
Симънс посочи и Ландър видя военен хеликоптер, който приближаваше на височина двеста метра.
— Това е президентът. Шапки долу — каза Симънс и направи завой в северния край на стадиона.
Ландър гледаше как сложиха знака за приземяване.
— Искат да покажем пристигането — обади се асистент-операторът. — Можеш ли да го дадеш в близък план?
— Да — отговори операторът. Осемдесет и шест милиона души видяха през телеобектива му кацането на президентския хеликоптер. Президентът слезе, тръгна бързо към стадиона и се скри в него.
В телевизионната кола режисьорът нервно изсъска:
— Включи втора камера.
Публиката в страната и в целия свят видя как президентът бодро се запътва към ложата си.
