И полковник ДеДжонг беше в самолета. Бе станал неузнаваем. През последните две години, когато даваше личен пример на хората си да не сътрудничат на виетнамците, му бяха счупили носа и избили зъбите. Сега даде пример как да не се обръща внимание на Ландър. Ако Ландър забеляза това, с нищо не го показа. Беше слаб и изпит и всеки момент чакаше да получи пристъп на маларична треска. Лекарят на военновъздушните сили, който пътуваше с тях, го държеше под око. Количката със сандвичи и напитки непрекъснато минаваше напред-назад по пътеката.
Няколко офицери бяха изпратени да поговорят с военнопленниците, стига те да имат такова желание. Един от тях седна до Ландър. Но на Ландър не му се приказваше. Офицерът привлече вниманието му към количката с храна. Ландър взе един сандвич и лакомо го захапа. Подъвка залъка няколко пъти и го изплю в плика. Сложи сандвича в джоба си. Взе още един и също го мушна в джоба.
Офицерът до него отвори уста да го увери, че има много сандвичи, но промени решението си. Потупа Ландър по ръката. Никаква реакция.
Военновъздушната база в Кларк, Филипините. Чакаше ги оркестър и командирът на базата, готов да ги поздрави. Телевизионните камери бяха готови. Полковник ДеДжонг се канеше да слезе пръв от самолета. Мина по пътеката към вратата, видя Ландър и спря. За секунда на лицето му се изписа ненавист. Ландър вдигна поглед към него и веднага се извърна. Трепереше. ДеДжонг отвори уста, но изражението му малко се смекчи и отмина към виковете „ура“ и слънцето.
Изпратиха Ландър във флотската болница „Сейнт Олбан“ в Куинс. Там започна да пише дневник — идея, която нямаше да поддържа дълго. Пишеше извънредно бавно и внимателно. Боеше се, че ако забърза, писалката ще му се изплъзне и ще напише нещо, което не би искал да види.
Следват първите четири записа:
