Връщането на Ландър създаде трудности на Маргарет. В негово отсъствие бе започнала да си изгражда друг живот с нови хора и когато го взе вкъщи, трябваше да го прекрати. Вероятно щеше да го зареже, ако се беше върнал от последния си полет през 1968 година, но не искаше да подава молба за развод, докато беше в плен. Опитваше се да бъде честна и не можеше да понесе мисълта да го изостави болен.
Първият месец мина ужасно. Ландър беше много нервен и хапчетата невинаги му помагаха. Не можеше да понася затворени врати дори през нощта и след полунощ бродеше из къщата да се увери, че са отворени. По двайсет пъти на ден проверяваше дали в хладилника има храна. Децата се отнасяха вежливо с него, но си говореха за хора, които не познаваше.
Малко по малко започна да заяква и заговори за връщане на активна служба. Картонът му в болницата „Сейнт Олбан“ показваше, че за два месеца е наддал девет килограма.
Картонът му в съдебната комисия на флотата показваше, че на двайсет и четвърти май Ландър трябва да се яви пред комисията да отговаря пред закрити врата за съглашателство с врага по обвинение, внесена от полковник Ралф ДеДжонг.
От стенограмата на изслушването се разбира, че на процеса е показан част от северновиетнамски пропаганден филм и че веднага след него заседанието е било прекъснато за петнайсет минути, защото обвиняемият се е извинил и е напуснал залата. След това са били изслушани показанията на обвиняемия и на полковник ДеДжонг.
В стенограмата е отразено, че обвиняемият се е обръщал към комисията с „майко“. Много по-късно това бе прието от юридическата комисия за печатна грешка.
С оглед примерното досие на обвиняемия преди пленяването му и наградата, получил за кацането при екипажа на самолета, довело до залавянето му, офицерите от комисията бяха склонни към снизходителност.
Към стенограмата бе приложено изявление, подписано от полковник ДеДжонг. В него се твърди, че поради изразеното от Военния департамент желание да се избегне публичността около лошото поведение на някои военнопленници той ще оттегли обвиненията си „за доброто на войската“, ако Ландър подаде оставка.
Алтернатива на оставката бе Военният съд. Ландър не смяташе, че може отново да понесе всичко това.
Към стенограмата бе приложено и копие от молбата за оставка от Военноморските сили на САЩ.
Когато излезе от залата, Ландър бе като замаян. Чувстваше се сякаш някой от крайниците му е отсечен. Скоро трябваше да каже на Маргарет. Въпреки че не беше споменавала за филма, сигурно знаеше причината за оставката му. Движеше се безцелно из Вашингтон, самотна фигура в слънчевия пролетен ден, спретнат в униформата, която никога вече нямаше да облече. В главата му непрекъснато се въртеше филмът. Виждаше го секунда по секунда. Всички подробности стояха пред очите му, само пленническата униформа бе заменена от къси панталонки. Седна на една пейка близо до Елипсата, недалеч от моста към Арлингтън, недалеч от реката. Питаше се дали погребалният агент ще кръстоса ръцете на гърдите му. Питаше се дали да не остави бележка, с молба да сложат здравата му ръка отгоре. Питаше се дали бележката няма да се разтвори от водата. Гледаше втренчено паметника на Вашингтон, но не го виждаше истински, а с очите на самоубиец — изправен в яркия кръг в края на някакъв тунел като през телескоп. Нещо се задвижи в полезрението му и пресече яркия кръг над центъра на телескопа.
Беше сребристият въздушен кораб от детството му, дирижабълът на „Олдрич“. Виждаше го как се рее плавно на вятъра зад неподвижния връх на паметника и се улови за ръба на пейката, сякаш бе кормилото за управление. Корабът се завъртя, ускори движението си, когато улови посоката на вятъра, и леко промени курса си.
Фирмата „Олдрич“ с удоволствие назначи Майкъл Ландър. Ако шефовете й знаеха, че лицето му в продължение на деветдесет и осем секунди бе излъчвано по телевизионната мрежа, заклеймявайки родината си, те не споменаха за това. Убедиха се, че може великолепно да лети, и това беше достатъчно.
Той трепери половината нощ преди изпита по пилотиране. Маргарет беше изпълнена със съмнения, докато го откарваше към летището, намиращо се само на осем километра от дома им. Но тревогите й бяха напразни. Той се промени само като тръгна към въздушния кораб. Старите чувства го връхлетяха, съживиха го и запазиха ума му свободен, а ръцете — сигурни.
Летенето изглеждаше чудесна терапия и за част от него наистина беше. Но умът му приличаше на вършачка и с възвръщането на увереността част от него беше спокойна благодарение на тази увереност, но тя пък подхранваше ударите, нанасяни от другата му част. Униженията в Ханой и Вашингтон пламваха все по-силно през есента и зимата на 1973 година. Контрастът между образа, който искаше да притежава, и начина, по който се бяха отнесли с него, ставаше все по-голям и по-противен.
Увереността му не го крепеше в мрака. Потеше се, сънуваше и оставаше импотентен. Тъкмо през нощта детето у него, мразещото същество, подхранвано от страданието му, шепнеше на мъжа:
