Черна неделя полностью

Кабаков не разсъждаваше с понятията храброст и страхливост. Почетните грамоти му приписваха разни добродетели, част от които смяташе за несъществуващи. Фактът, че хората му благоговееха пред него, беше полезен, когато ги ръководеше, но не представляваше източник на гордост. Твърде много от тях бяха умрели до рамото му.

Беше виждал истинска храброст. Би я определил като, вършене на необходимото, независимо от всичко. Но ключовата дума беше необходимото, не независимо от всичко. Познаваше двама-трима мъже, които бяха безразсъдно безстрашни. Всички бяха с психически отклонения. Страхът можеше да се контролира и канализира. Това беше тайната на добрия войник.

Кабаков би се изсмял на предположението, че е идеалист, но вътрешно носеше една раздвоеност, която твърде се доближаваше до това, което се нарича еврейство. Можеше да бъде крайно прагматичен във възгледите си за човешкото поведение и едновременно, в дъното на сърцето си, да чувства божията намеса.

Кабаков не беше набожен в общоприетия смисъл на думата. Не беше изучавал ритуалите на юдейството. Но беше изживял всички дни от живота си със съзнанието, че е евреин. Вярваше в Израел. За него беше готов да направи всичко каквото може, а останалото да остави на равините.

Кожата под пластира на ребрата го засърбя. Откри, че ако се завърти леко, може да раздвижи пластира върху мястото на сърбежа. Не беше като истинско чесане, но все пак го облекчи. Лекарят, младият господин еди-кой си, не спираше да задава въпроси за старите му белези. Кабаков се засмя вътрешно, като си спомни как любопитството му бе засегнало Мошевски. Беше казал, че Кабаков е професионален състезател по мотоциклетизъм. Не го осветли за битката при прохода Митла през 1956 година, нито за сирийските бункери при Рафид през 1967-а или за другите по-малко известни бойни полета, които бяха белязали Кабаков: хотелския покрив в Триполи, пристанището на Крит със свистящите наоколо куршуми — все места, където се спотайваха арабски терористи.

Въпросът на лекаря за старите рани го наведе на мисълта за Рейчъл. Сега, легнал в тъмнината, си спомни как се запозна с нея.

Девети юни 1967 година. Той и Мошевски лежаха на носилки в двора на полевата болница в Галилея, съскащият вятър навяваше пясък върху брезента, а бученето на генератора заглушаваше стоновете на ранените. Един лекар, крачещ като щъркел между ранените, извършваше ужасяващото сортиране на живи и мъртви. Кабаков и Мошевски, и двамата ранени от леки оръжия при нападението на сирийските възвишения в мрака, бяха внесени на светло в полевата болница. Фенерите за бърза помощ се люшкаха до лампите над операционната маса. След бодването на спринцовката последва безчувственост и лекар с маска се надвеси над него. Кабаков, който наблюдаваше, сякаш не се отнасяше до него, без да поглежда надолу към тялото си, с лека почуда забеляза, че ръцете на доктора, протегнати за надяване на нови стерилни ръкавици, бяха женски. Доктор Рейчъл Бауман, психиатър в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк, записана като доброволен военен хирург, извади грубо излятия куршум, вдълбал се в ключицата на Кабаков.

Възстановяваше се в болницата в Тел Авив, когато тя влезе в отделението за визитация на оперираните пациенти. Беше привлекателна, около двайсет и шест годишна жена, с тъмночервена коса, стегната в кок. Когато започна прегледите, придружена от възрастен доктор и една сестра, очите на Кабаков не се отделиха от нея.

Сестрата го отви. Доктор Бауман не продума на Кабаков. Беше погълната от раната и натискаше с пръсти кожата около нея. След това го прегледа и по-възрастният лекар.

— Отлична работа, доктор Бауман — похвали я той.

— Благодаря, докторе. Дават ми по-леките случаи.

— Вие ли ме оперирахте? — намеси се Кабаков.

Тя го погледна, сякаш едва сега осъзна, че той присъства.

— Да.

— Имате американски акцент.

— Да, американка съм.

— Благодаря, че сте дошли при нас.

Настъпи пауза, тя замига и се изчерви.

— А аз ви благодаря; че дишате отвърна и излезе от стаята. Кабаков не можа да скрие удивлението си.

— Говориш глупости — рече възрастният лекар. — Как би се почувствал, ако някой евреин ти каже; „Благодаря, че по цял ден се държиш като евреин.“ — Потупа Кабаков по ръката и се отдалечи.

След една седмица, когато излизаше от болницата, облечен в униформа, я зърна на стъпалата пред входа.

— Доктор Бауман.

— Майор Кабаков. Радвам се, че ви изписват. — Не се усмихна. Вятърът притисна към бузата й кичур коса.

— Защо не вечеряме заедно?

— Благодаря, но нямам време. Трябва да тръгвам. — И тя изчезна в болницата.

Следващите две седмици Кабаков беше извън Тел Авив и възстановяваше контактите с разузнавателните източници на сирийския фронт. В безлунната нощ проникна в сирийската ракетна база, която непрекъснато нарушаваше споразумението за прекратяване на огъня въпреки контрола на ООН. Произведените в Русия ракети избухнаха едновременно в склада и издълбаха кратер в хълма.