По пътеката откъм гъсталака на върха на хълма се зададе свенлива двойка. Отупваха листа от дрехите си. Спънаха се в краката на Кабаков и Рейчъл, които седяха до пътеката, и отминаха, без да ги забележат.
— Давид, разтревожена съм — най-сетне проговори Рейчъл, като късаше една тревичка. — Знаеш ли, не исках да започвам.
— Е, аз… — Кабаков се постара да измисли нещо приятно, после се присмя на себе си. Харесваше я. Думите нищо не значеха. По дяволите думите! — Подмокрените гащи и смътните съжаления са за гимназисти. Ела с мен в Хайфа. Мога да взема една седмица отпуск. Искам да дойдеш с мен. А за отговорностите ти ще говорим следващата седмица.
— Следващата седмица. Следващата седмица може да съм останала без капчица разум. Имам задължения в Ню Йорк. Какво може да бъде различно след една седмица?
— Разтягането на пружините на леглото, излежаването на слънце и гледането в очите ще я направи различна. — Тя бързо се извърна. — Няма защо да възмущаваш.
— Не се възмущавам.
Той се усмихна. Усмихна се и тя. Настъпи неловко мълчание.
— Ще се върнеш ли? — попита Кабаков.
— Няма да е скоро. Трябва да довърша работата си. Във всеки случай няма да дойда, докато пак не избухне война. Но за теб тя не е спирала дори за минута, нали, Давид? За теб тя никога няма да свърши.
Той не каза нищо.
— Не е ли смешно? От жените се очаква да живеят своя малък живот и да се нагаждат към всичко, а мъжете имат своя
— Добре — заяви Кабаков. — Върви и изпълнявай дълга си.
— И ти няма защо да се вкисваш.
— Не съм вкиснат.
— Давид, благодаря, че ме покани. Ако можех, щях да те поканя аз. Да отидем в Хайфа. Или някъде другаде. И да повредим пружините на леглото. — Помълча и бързо додаде: — Довиждане, майор Давид Кабаков. Няма да те забравя.
Затича се надолу по пътеката. Разбра, че плаче едва когато джипът набра скорост и вятърът превърна сълзите в студени петна по лицето й. Сълзи, изсушени от вятъра преди седем години в Израел.
В стаята на Кабаков влезе сестра и прекъсна мислите му. Стените на болницата се затвориха около него. Сестрата носеше хапче в картонена чашка.
— Смяната ми свършва, господин Кабов — рече тя. — Ще се видим утре следобед. — Кабаков погледна часовника си. Наближаваше полунощ, Мошевски трябваше да се е обадил от хижата.
От паркирана срещу болницата кола Далия Айяд наблюдаваше група медицински сестри от нощната смяна, които влизаха през главния вход. И тя си погледна часовника. След това потегли.
Докато Кабаков гълташе хапчетата си, Мошевски стоеше до вратата на нощния бар „Бум-бум“ на хижата „Маунт Мърей“ и притеснено се взираше в тълпата. Трите часа шофиране в лекия снеговалеж през планината-джудже Поконо го бяха раздразнили. Както очакваше, в хижата нямаше регистрация на името на Рейчъл Бауман. Не беше я видял и сред вечерящите в ресторанта, въпреки че интересът му към посетителите на три пъти привлече вниманието на шефа на заведението, който смутено му предложи маса. Оркестърът в бар „Бум-бум“ дънеше здраво, но не беше лош, а „отговорникът по развлеченията“ беше цар на церемониите. Светлината на един прожектор непрекъснато се плъзгаше по масите и се спираше на всеки гост. Когато ги осветяваха, хората често махаха с ръка.
Рейчъл Бауман, седнала с последния си годеник и с млада двойка, с която се бяха запознали в хижата, не замаха с ръка, когато я осветиха. Смяташе, че хижата е грозна и без хубав изглед. Смяташе, че Поконо е скучна ниска планина. Смяташе тълпата за старомодно облечена. Огромният брой годежни пръстени и брачни халки святкаха наоколо като мътно съзвездие. Това я потискаше, защото й напомняше, че почти е решила да се омъжи за представителния, скучен млад адвокат, седнал до нея. Той не беше мъжът, който би могъл да се меси в живота й.
На всичкото отгоре стаята им беше ужасна, струваше шейсет долара на ден и във ваната имаше косми. Мебелите бяха в стил „ориенталски Бруклин“, а космите във ваната несъмнено имаха полов произход. Годеникът й носеше халата си над риза с папийонка и не сваляше часовника си в леглото. Велики Боже, мислеше Рейчъл, аз пък нося пръстени от емайл.
Мошевски изникна до масата като кит, надничащ в лодка. Беше решил какво да каже. Първата му реплика щеше да е шеговита.
— Доктор Бауман, винаги когато ви виждам, сте на празненство. Помните ли ме? Мошевски, Израел, шейсет и седма. Може ли да разменим няколко думи?
— Моля?
Мошевски не беше намислил повече встъпителни думи. Поколеба се, окопити се и се наведе към нея, сякаш показваше лицето си на нисък дерматолог.
— Робърт Мошевски, Израел, хиляда деветстотин шейсет и седма година. С майор Кабаков? В болницата и на празненството?
— Разбира се! Сержант Мошевски. Не ви познах в тези цивилни дрехи.
