Групата беше наела за вечерта един ресторант в предградията на Тел Авив до пътя за Хайфа — отдалечена сграда, която на лунната светлина изглеждаше синкавобяла. Кабаков чу шума от празненството още в джипа си от триста метра разстояние. Звучеше като бунт с музикален съпровод. В ресторанта и под сянката на едно дърво до терасата танцуваха двойки. Когато Кабаков влезе и си запробива път през танцуващите, вълна от внимание заля заведението. Той отговори на поздравите, които надвиваха оглушителната музика. Някои от по-младите войници го сочеха на дамите си с очи и кимане на глава. На Кабаков му стана приятно, но положи усилие да не му проличи. Знаеше, че не бива да, се превръща в нещо специално. Всеки поемаше собствените си рискове. Тези хора бяха достатъчно млади, за да се увлекат от нещо подобно, помисли той. Дощя му се Рейчъл да е там, да е с него и невинно вярваше, че това негово желание няма нищо общо с начина, по който го бяха посрещнали. Да върви по дяволите!
Проби си път до дългата маса в края на терасата, където се беше разположил Мошевски с група оживени момичета. Беше наредил пред себе си разнообразие от бутилки и разказваше всички мръсни вицове, за които можеше да се сети. Кабаков се почувства добре, а като пийна малко вино — още по-добре. Мъжете имаха различни чинове, висши и нисши, и на никого не се струваше странно, че майор и сержант танцуват един до друг. Дисциплината, която беше отвела израелците до Синай, беше породена от взаимно уважение и поддържана от духа им. Приличаше на връхна дреха, която при подобни случаи можеше да се остави на гардероб. Празненството беше хубаво — хората се разбираха помежду си, виното беше израелско, танците като в кибуците.
Малко преди полунощ Кабаков мярна Рейчъл между танцуващите двойки, застанала колебливо на границата на светлината. Тръгна към навеса в градината, където младежите танцуваха, пляскаха с ръце и пееха.
Въздухът, напоен с мирис на вино, силен тютюн и топли цветя, галеше голите й ръце и крака под късата джинсова рокля. Видя Кабаков, изтегнат като Нерон на стола си до дългата маса. Някой беше затъкнал цвете зад ухото му, в зъбите си стискаше пура. Към него се навеждаше момиче и оживено му говореше.
Рейчъл плахо тръгна през музиката и танцуващите към масата му. Съвсем млад лейтенант я улови за ръка и я завъртя в танца, а когато стаята спря да се върти пред очите й, пред нея стоеше Кабаков със светнали от виното очи. Беше забравила колко е едър.
— Давид — започна тя, като се вглеждаше в лицето му, — искам да ти кажа, че…
— Че ти се пие нещо — довърши Кабаков и й подаде чаша.
— Утре си заминавам, казаха ми, че си тук, а аз не мога да тръгна, без…
— Без да танцуваш с мен ли? Разбира се, че не можеш.
Рейчъл беше танцувала в кибуците, където като дете идваше през ваканциите, и сега бързо си припомни стъпките. Кабаков имаше ненадмината способност да танцува с чаша в ръка, която му пълнеха, без изобщо да спира да се движи. Пийваха поред от нея. Посегна зад нея с другата си ръка и дръпна фуркетите от косата й. Тя се плъзна като тъмночервена маса по гърба и около лицето й, беше по-гъста, отколкото Кабаков допускаше, че е възможно. Виното разгорещи Рейчъл и тя чу, че се смее, докато танцува. Другото, болката и унищожението, в които беше потопена, остана далече зад гърба й.
Изведнъж разбраха, че вече е късно. Шумът бе утихнал и много от празнуващите си бяха тръгнали, без Кабаков и Рейчъл да забележат. Под дървото танцуваха само няколко двойки. Музикантите бяха заспали, главите им почиваха на масата до подиума. Танцуващите се движеха в ритъма на стара песен на Едит Пиаф, пусната на джубокса до бара. Терасата бе посипана с прекършени цветя и угарки от пури, заляга с локви вино. Съвсем млад войник с гипсиран крак, вдигнат на стол, пееше заедно с плочата и държеше бутилка до себе си. Беше късно, много късно. Настанил бе часът, когато луната залязва и предметите се втвърдяват в гаснещата светлина, готови да поемат тежестта на деня. Кабаков и Рейчъл се движеха едва-едва в такта на музиката. Сетне спряха, обгърнати от топлината на телата си. Кабаков целуна капчицата пот отстрани на врата й, усети солен вкус като от морска вода. Тя се олюля и направи стъпка встрани да запази равновесие, бедрото й се плъзна по неговото, задържа се и неизвестно защо се сети как за първи път беше опряла бузата си в топлия твърд врат на кон.
Отделиха се бавно един от друг, пропуснаха светлината между себе си и излязоха навън в притихналата зора. Кабаков, без да спира, грабна бутилка бренди от една маса. Оросената трева намокри глезените на Рейчъл, докато се качваха по пътеката на хълма. Виждаха скалите и храстите с неестествената яснота на зрението, която обикновено настъпва след безсънна нощ.
Седяха, облегнали гърбове на една скала, и наблюдаваха изгрева. В светлината на ясния ден Кабаков виждаше дребните недостатъци на кожата ft, луничките, бръчките от умора под очите, хубавите скули. Искаше я страшно много, а времето беше изтекло. Целува я няколко минути, тя усещаше на врата си топлата му ръка.
